— Възможно е, не се съмнявам. Но ще съжалявам много повече, ако дойда да работя при вас. Впрочем, приемете неблагопожеланията ми!
Дик се поклони презрително и ги остави. Двамата веднага напуснаха фоайето.
— Е, Клод? Вече ни остава само едно…
— … и то доста съмнително — промърмори Клод, форсирайки колата така, както го правят във филмите: десетки свистящи обороти на гумите, преди да се зацепят в асфалта.
— Свържи ме с професора!
Клод го погледна напрегнато-въпросително.
Професор Форд от Института на Осбърн, един от най-способните ученици на легендарния Хосе Делгадо, беше постигнал обнадеждаващи успехи в областта на модификация на поведението чрез мозъчни операции. Вярно, засега само върху животни. Но имаше всички изгледи да бръкне успешно и в човешкия череп, да впрегне окончателно дявола… И това беше последният коз на Джони и Клод.
— Свържи ме! После ще искаме разрешение!
Клод се наведе към радиофона.
— Форд слуша…
— Професоре! Подгответе се за операция!
— На куче или маймуна? — стереоефектът в колата бе слаб, но хрипкавият глас на професора запълни цялото й пространство.
— На човек!
— На човек?! Но това… това не е правено досега!
— Още по-добре, професоре! Все някога трябва да се направи за пръв път. И бъдете благодарен, че тази чест се пада на вас!
С умислено движение Клод изключи радиофона.
— Ако операцията сполучи, този Дик ще стане кротък като… като…
— Като агънце.
Разрешение за операцията получиха веднага. При едно условие, разбира се — самият Дик да не разбере нищо!
Дик бавно вървеше по улицата. Види се, решил бе да се поразтъпче. Заглеждаше се тук и там. Спря пред витрина, отрупана с дребни барокови предмети и екзотично осветена от две големи свещи на поставка в същия стил. „Красиво. Странно наистина, но как все по-често ни се налага да свързваме по един съвсем неестествен начин тези две думи — старо и красиво. Като че ли, имайки все по-голяма нужда от красивото, ние в същност отделяме все по-малко време за създаването му. Времена… Всичко, което древните са създавали, е било красиво, красотата е била първото условие. Но после я детронирала функционалността… И сега я търсим, красотата, но само в рамките на функционалното… Изгубена или почти изгубена кауза…“ Загледа се в едва потрепващия пламък на свещите. „Истински огънчета, а не светещи цветни лампички… Пък моето момче си мисли, че има два вида огън! Единият — добър, на свещта, на газовата печка… Другият — лош, той правел пожарите… Колко е щастлив с наивността на петте си годинки!…“ Въздъхна, запали цигара и с нежелание се откъсна от витрината. „А то, огънят си е един и същ!… Както и роботът си е един и същ — нито добър, нито лош. Такъв е, какъвто го измайсторим ние. А можем да го измайсторим прекрасен! Все повече да наподобява по всичко човека! Плюс металната му физика и огромния капацитет на паметта… Плюс самосъзнанието му за личност, което ще се опитам да му създам… Можем да го усъвършенствуваме, докато го научим да замества човека във всичко! Освен в яденето и пиенето, разбира се… А Бил се плаши от опитите ми. Той само да знае за последния! За «РАБЛЕ-7»! Добре го замаскирах в програмата за вежливост, само чрез няколко променени и няколко допълнителни команди. Случайно или не, но се оказва, че вежливостта и хуморът си имат нещо принципно общо. поне от математическа гледна точка… За да се сработи по-добре с хората, роботът трябва да има чувство за хумор. С това се справихме. Но онази тихичка възможност, която се долови в някои от вариантите на «БИО-3-РАБЛЕ», толкова тихичка, че почти да ми убегне, от нея може да се очаква колосалното!… Подкрепена от комплексна програма за самообучение, тя може да накара робота да постигне самосъзнание, да се себеосъзнае като личност! Което в същото време обаче е един много остър нож — той трябва да се хване сръчно и точно за дръжката, иначе ръката отива! Не е без значение и в чия ръка ще попадне!… Защото и ножът, както и всичко на този свят, може да върши и добро, и зло… За всеки случай още утре ще преместя основния вариант на «РАБЛЕ-7» на друг магнитен диск. Че току-виж… Каква гаранция, че ей сега някой автомобил няма да се качи на тротоара, както се е случвало неведнъж? Човек си мисли обикновено, че такива неща се случват само на другите. А нали за другите аз съм другият! И поне засега, с тези мои експерименти, не бива да смятам така! Защото има да се чудят после колегите защо някои роботи започват да се държат особено! Страх ме е да си го помисля дори…“
Това се случило през същата година, когато аз се запознах със Сюзън Келвин. Тя нерядко употребяваше понятието „самосъзнание“, по-право вмъкваше го в разговорите. Дали е било случайно? Съмнявам се. По-скоро чудовищната интуиция й е подсказвала, че проблемът „робот-самосъзнание“ чука по вратите на институтите и лабораториите. Този въпрос, по-късно си дадох сметка, сигурно я е занимавал властно, но е занимавал повече мислите, отколкото думите й, било то защото все още си беше само в сферата на чистата теория или защото и самата тя се е чувствувала с него като върху податлива почва. Отначало допусках, че е второто, но по време на събитията на остров Гуам разбрах, че греша! Тя бе прозряла много по-дълбоко, отколкото можеше да се допусне! Прозряла бе много по-дълбоко и Дик! Само сега си го мисля, просто се е страхувала да говори, надявала се е нещата да се поотложат! Позволявала си е пред мен понякога, но ето, дори пред биографа си Азимов не е отваряла въпрос — което не е учудващо, а по скоро намеква, че ме е подценявала може би… Не знам дали е познавала Дик, вероятно не. И жалко, защото събитията може би щяха да се развият по-иначе, ако тя беше посветена в механизмите им. Не мисля, че би могла да ги предотврати, но сигурно би участвувала по някакъв начин и те биха протекли по-иначе… А това „по-иначе“ би стигнало и до баща ми. Тогава и той би преживял по-иначе последните месеци преди пенсионирането си. И после бихме прекарали времето си с него по-иначе, а не там, на брега край Южния завой, или поне по-друг начин бихме седели и на по-други теми бихме разговаряли…