— Да, господин Де Чико?
Антонио се изправи с усилие и забеляза безпокойството в очите на младата жена.
— Чувам някаква жена да говори за сина ми — спокойно рече той. — Какъв е проблемът?
Сестрата се смути.
— Лиана Редман, сър. Иска да го види.
— А вие не я пускате. Затова ли се е развикала?
Жената кимна.
— Свиждане се позволява само на най-близките роднини.
— В такъв случай я изхвърлете.
Жената понечи да отговори, но се поколеба.
— Баща й — смънка. — Направил е много за болницата. Боим се, че ако…
— Тя тревожи пациентите — с равен глас каза Де Чико. — Да не искате да ми кажете, че ще позволите подобно нещо?
Видя, че смятат да направят точно това и усети остра болка в слепоочията.
— Може би е по-добре лично да говоря с нея — реши той, заобиколи леглото и тръгна към вратата. — Останете със сина ми. След малко се връщам.
Тя не беше същата, каквато я помнеше отпреди две години.
Когато излезе от стаята и тръгне по коридора, Лиана се обърна и Антонио остана поразен от промяната в нея. Кожата й бе бледа под флуоресцентните лампи, чертите й бяха станали по-остри с възрастта, а в очите й се четеше мъдра непоколебимост, която го накара да забави крачка. Преди не бе притежавала подобно нещо.
Когато я приближи, Лиана го погледна с дързост, която бе почти изненадваща със силата си. Очите й горяха решително. Когато заговори, гласът й бе твърд.
— Няма да си тръгна, докато не го видя, Антонио.
Тя беше влюбена в сина му. Току-що се беше омъжила, но въпреки това бе влюбена в неговия син. Личеше си по лицето й, чуваше се в гласа й и Антонио се ужаси от смелостта й. Наистина ли вярваше, че може да му нарежда какво да прави? Да му заповядва, сякаш е някой от слугите й? Призля му от омраза — но въпреки това лицето му си остана безстрастно.
— Ето как стоят нещата, кучко. Ще почакаш известно време. Цяла шибана вечност. Няма да видиш сина ми. — Обърна се към възрастния доктор, който стоеше до Лиана. — Тя няма право да бъде тук. Влезе ли в онази стая, ще съдя вас и цялата болница. Разбрахте ли ме?
Докторът нямаше друг избор освен да кимне.
Антонио погледна Лиана и видя изписаната на лицето й болка, омразата в очите й и се запита дали Лучия не е била права. Запита се дали кучката Редман наистина не спи с Марио.
— Не си желана тук — изръмжа. — Върви си у дома при мъжа си.
Докато се отдалечаваше, си представи смъртта й.
Представи си я как стои в центъра на тълпа, блестяща, безупречна, с блеснали очи в бурята от светкавици, озаряващи лицето й, как произнася с ясен и уверен глас речта, за която беше научил сутринта.
И после я видя как полита нагоре, към полилеите, как лицето й се смачква, докато се издига в ореола от собствената й кръв, как пороят куршуми се изсипва от дъното на помещението и прави на пихтия главата й.
Гласът й прозвуча високо и тънко зад него.
— Антонио…
Но Де Чико вече беше в стаята на сина си. Вратата се затвори зад него. Засега бе приключил с нея.
Майкъл се взираше в мъжа, който стоеше в антрето. Беше поразен от драстичната промяна във външността му и сигурен, че не го е чул добре.
— Какво каза?
Мъжът, който бе долетял от Ел Ей да го види, постави пръст на устните си и му направи знак да го последва извън апартамента в коридора.
— По-бързо — прошепна той. — Самолетът ми излита след малко повече от час и нямам намерение да го изпускам заради теб. Писна ми от тази глупост. Баща ти е побъркан. Излизам от играта.
Обхванат от внезапна тревога, Майкъл го последва до края на коридора, където имаше редица асансьори, прозорец с изглед към Манхатън и високо растение в саксия, което блестеше така, сякаш току-що е било покрито с восък.
Мъжът отиде до прозореца, облегна се на него и запали цигара. Дръпна дълбоко и димът се вдигна като воал пред лицето му. Казваше се Бил Дженингс и беше неговият бизнес мениджър; Майкъл не го бе виждал или чувал откакто банките запорираха сметките му.
— Какво става, Бил? — попита той. — Никак не ме успокояваш, да знаеш.
Мъжът издиша облак дим.
— Не можем да говорим в апартамента ти — каза той. — Онзи шибаняк сигурно го е напълнил с бръмбари. Ако не бях обръснал брадата си и не се бях изрусил, сега нямаше да стоя пред теб.
Майкъл губеше търпение.
— За какво говориш? И какво общо има това със Сантяго?
Мъжът не можеше да го погледне в очите.
— Той не съществува — просто рече Бил. — Няма никакъв Стефано Сантяго. Баща ти го измисли, за да те подплаши. През последната година Луис ме караше да източвам пари от сметките ти, за да изглежда, че си банкрутирал. Накара ме да те посъветвам да опиташ късмета си в казиното, когато банките най-накрая запорираха сметките ти. Знаеше, че ще изгубиш и че в крайна сметка ще хукнеш при него, след като повярваш, че казиното се контролира от мафията.