Настъпилото мълчание бе заредено с напрежение. Мъжът погледна Майкъл, видя изумлението му и се намръщи.
— По дяволите, човече. Сантяго не е собственик на „Аура“. Казиното е на баща ти, поне отчасти. Той уреди да ти отпуснат онзи заем и знаеше, че ще си изкараш акъла, когато изгубиш всичко и се наложи да плащаш на някой си Стефано Сантяго. Замисли всичко от самото начало.
Това бе невъзможно.
Спомни си за обаждането онази сутрин, когато го предупредиха да изпълни заръката на баща си и да убие Джордж Редман. И после се сети за кучето си.
— Но кучето — възрази. — Сантяго го уби. И остави бележка, че ще направи същото с мен, ако не намеря парите.
— Баща ти е убил кучето, Майкъл. Казвам ти, Сантяго не съществува.
Парчетата от пъзела, за чието съществуване изобщо не беше подозирал, започнаха да застават по местата си. Майкъл си спомни мъжете, които го бяха хванали натясно апартамента му — мъже, наети уж от Сантяго, — и отново си даде сметка какво съвпадение бе, че Спокати се бе озовал наблизо да му помогне. Разбира се, нямаше никакви съвпадения. Баща му е стоял зад всичко.
— Мразя се заради това, Майкъл — каза Дженингс. — Не можеш да си представиш как само се мразя. Но баща ти ме заплаши, че ще ме убие, ако не му играя по свирката. Обеща, че ще платя скъпо, ако не успея да те накарам да повярваш. Негови хора следят тази сграда и затова се дегизирах. Ако разберат, че съм тук, ще ни убият и двамата.
Майкъл го изгледа.
— Банкрутирал ли съм наистина?
Дженингс извади плик от джоба на якето си и му го подаде.
— Вътре има чек и инструкции. Всички източени суми са внасяни в сметки под различно име. Разполагаш с около три милиона долара, за които баща ти каза, че няма вече да ти трябват.
Последните му думи увиснаха за момент във въздуха. Погледите им се срещнаха и мъжът кимна към плика в ръката на Майкъл.
— Всичко, което трябва да знаеш, е вътре.
Той погледна часовника си, видя, че му остава само един час да стигне до „Ла Гуардия“ и изруга под нос. Пусна цигарата в сребърния пепелник и натисна копчето на асансьора.
— Няма да отида в полицията. Оставям това на теб. Но ако имаш нужда от помощта ми, можеш да разчиташ на мен. След стореното от баща ти искам да видя кучия син зад решетките.
Вратата на асансьора се отвори и Дженингс влезе в кабината. Майкъл понечи да заговори, но чу как телефонът в апартамента му иззвъня. Звукът отекна кухо в празния коридор.
— Къде отиваш? — попита.
Дженингс сви рамене. В очите му се четеше страх.
— Колкото се може по-далеч от баща ти — отвърна. Вратата започна да се затваря. — Съветвам те да направиш същото. Напусни Ню Йорк. Вземи Лиана със себе си. Не знам какво е намислил баща ти, нямам представа защо го прави, но той е опасен. А ти си изложен на риск.
Докато стоеше и се взираше в отражението си в стоманената врата на асансьора, Майкъл си помисли, че прилича на призрак, на дух, реещ се между две различни реалности, между два свята на светлина и мрак.
Баща му го беше манипулирал от самото начало, играл си беше със страховете му и с любовта към майка му. Макар че така и не се довери напълно на Луис през седмиците от тяхното събиране, бе започнал все пак да му вярва и сега това събуди гнева му.
Как беше позволил да бъде подведен от човека, който навремето бе казал, че му се иска да беше умрял синът му, а не жена му Ан?
Защо му беше повярвал? Нима така жадуваше да го приеме, че беше готов да повярва и направи какво ли не? Да се ожени за жена, която едва познава? Да се съгласи да убие човек, отговорен за смъртта на майка му? Ами и ако това също беше лъжа?
Телефонът иззвъня отново.
Майкъл помисли дали да не го остави да си звъни, но се сети, че може да е баща му и се върна в апартамента да вдигне.
— Да? — остро каза той.
— Господин Арчър?
Обаждаха се от портиерната. Майкъл затвори очи и си заповяда да се успокои.
— Какво има, Джонатан?
— Имате посетител, сър.
— Кой?
— Джордж Редман. Да го пусна ли?
48
Почука се почти незабавно.
Майкъл престана да крачи и погледна към вратата. Беше в сянка. Тънката ивица светлина под нея се прекъсваше на едно място.