Кимна на един мъж, който сключваше сделки за милиони през деня, а нощем се говореше, че е чест посетител на секс клубовете. Подмина една графиня, която даряваше стотици хиляди долари на фонда за превенция на тийнейджърската престъпност и в същото време се знаеше, че често краде от „Блумингдейл“ и „Сакс“. Вдясно от нея стоеше шейх, който обичаше няколкото си съпруги, но най-вече как дрехите им прилепваха по закръгленото му тяло. А от лявата й страна една жена възкликна:
— Бренда? Жени се?! Абсурд. Ще ти кажа нещо за Бренда. Тя е толкова стисната, че сама си завива тампоните.
Лиана погледна жената, която го изрече, и й се прииска да каже на околните, че думите й като нищо можеха да се отнасят за самата нея. Струваше й се, че в обществото на Пето авеню има много повече корупция, злоупотреба с наркотици и изкривени ценности, отколкото в която и друга социална прослойка в Ню Йорк.
В отсрещния край на лобито забеляза Харолд Бейнс, вицепрезидента на „Редман Интернешънъл“ по международните връзки, който разговаряше със съпругата си Хелън на една масичка в полуосветен ъгъл. Лиана се усмихна. Най-после човек, когото тя не само познаваше, но и обожаваше.
Харолд работеше в „Редман Интернешънъл“ откакто тя се помнеше и двамата открай време си бяха близки. Като малка, при някое от редките й посещения в старите офиси на Мадисън, Харолд оставяше всичко, за да й посвети цялото си внимание, докато всички останали се занимаваха със Селина, обещаващата дъщеря. Лиана винаги щеше да го обича за това.
Тя тръгна към тях. Тълпата се раздвижи и тя видя как Харолд бутна стола си назад и целуна Хелън по челото. Осветлението над главата му подчерта дълбоките бръчки на лицето, тъмните кръгове около очите и му придаде вид на над шейсетгодишен. А Харолд беше само на петдесет и една.
Лиана му кимна, но той не я забеляза и влезе в близката тоалетна. Изглеждаше по-слаб и по-стар от последния път, когато го видя, а походката му бе на човек, който с мъка караше мускулите си да го слушат. Щом вратата се затвори зад него, Лиана се запита дали не му имаше нещо. Болен ли беше? Тъкмо се канеше да отиде и да попита Хелън, когато Майкъл Арчър се появи. Той се приближи до нея и й подаде ръка.
— Един танц? — попита.
Оркестърът свиреше „Ще те видя“. Докато танцуваха сред другите двойки, Лиана вдигна поглед към него и реши да го изненада с директен въпрос.
— Е, кажете — започна тя, — защо всъщност дадохте сто хиляди долара, за да дойдете тук?
Въпросът свари Майкъл неподготвен.
— Вече обясних — смънка той. — Исках да помогна на майка ви тази вечер да събере средства за борба с вируса на СПИН.
— Глупости!
— Моля?
— Трябва да се напънете повече — каза Лиана. — Майка ми може да повярва на това обяснение, но не и аз.
Майкъл се притесни, но се овладя. Тя нямаше откъде да знае причината за присъствието му тази вечер. Невъзможно! Все пак трябваше да бъде нащрек. Тя сякаш го четеше като отворен вестник.
— Голяма част от времето си прекарвам в творческите среди — започна той. — Някои от приятелите ми са носители, но медиите вече не се вълнуват от този проблем. Майка ви върши страхотна работа и ще върне ХИВ на първите страници в пресата.
Лиана го погледна изпитателно.
— Добре, ще приема това обяснение, но има и друга причина да сте тук. Никой не дава сто хиляди за благотворителност, без да има някакъв друг мотив освен безкористната доброта. Добротата умря през четиресетте. — Тя се огледа. — Има ли тук човек, с когото искате да се запознаете? Може би някой продуцент? Издател?
Ръката му се скова на талията й.
— Работя с най-добрите.
— Тогава за какво всъщност сте тук?
— Защо трябва да има друга причина? Не може ли просто да съм добър човек?
— Добрите са изчезнал вид, господин Арчър. Огледайте се. Виждате ли онзи мъж ей там? С пурата. До него е съпругата му, която познава и други приложения на запалената пура. Е, каква е причината?
Той видя насмешливата искрица в очите й и се отпусна. „За нея това е игра. Знае, че лъжа, и се забавлява със ситуацията.“
— Добре — съгласи се той. — Ще ви кажа, но при едно условие.
— Какво е то?
— И вие трябва да ми кажете едно нещо, от което се срамувате. Танто за танто. Договорихме ли се?
— Дадено. Казвайте!
— Не обичам да давам пари на държавата — започна да импровизира Майкъл. — Когато научих, че майка ви тази вечер набира средства за деца с ХИВ, съзрях възможност да намаля данъците си със сто хиляди. По-добре да ги дам за децата, отколкото да ги подаря на възрастни, които се държат като деца. Не сте ли съгласна с мен?