50
Уверен, великолепен, с изпълнено за първи път от години сърце, Луис Раян излезе от кабинета си, мина енергично по оживения коридор до заседателната зала и влезе при директорите, повечето от които бяха пристигнали в Ню Йорк едва вчера вечерта, зарязвайки други ангажименти, летни ваканции и любовници в други страни — обичайното.
Бяха се разделили на групички по трима-четирима и отпиваха димящо кафе или чай, без да забелязват появата му. Докато стоеше на прага, почти без да обръща внимание на тихите им разговори, погледът му затърси Питър Хоригън, юриста от Уолстрийт, нает да консултира директорите за техните права и задължения. С усмивка забеляза, че него още го нямаше. Ако беше тук, ако тези мъже и жени бяха заподозрели какво ще им предложи Луис, сега в залата щеше да цари суматоха.
Той затвори вратата зад себе си и разговорите спряха. Всички се обърнаха към него. На лицата им беше изписано какво ли не, от леко раздразнение до истинска тревога. Защо ги беше събрал тук? Какво беше толкова важно, че не можеше да изчака до редовното заседание на борда, насрочено за август?
Луис пристъпи в залата и поздрави всеки директор като стар приятел, с подкупваща топлота. Разпитваше за съпругите, съпрузите и семействата им, освобождаваше напрежението с добре подбрани шеги и сърдечен смях. Знаеше, че ги е разтревожил с внезапното им свикване, и беше задължително да ги накара да се почувстват удобно, ако искаше да получи подкрепата им.
Никога досега не бе проявявал такъв чар. Очите му блестяха загадъчно и искряха с чувство за хумор, което малцина бяха виждали преди.
И точно когато ги покани да седнат по местата си, в залата влезе Питър Хоригън.
За Луис настъпилото смазващо мълчание бе почти комично. Докато Хоригън вървеше през залата, усмихвайки се на онези, които познаваше, и кимайки на малцината непознати, Луис погледна всеки един от директорите и разбра, че е време да действа сега, докато все още са твърде потресени, за да проговорят.
Другите седнаха, но той остана прав и се обърна към тях с целия си авторите и увереност, които можеха да се очакват от човек, създал многомилиардна корпорация от нищото.
— Добре дошли — поздрави събралите се. — И отново ви благодаря, че оставихте семействата си и дойдохте тук в такъв кратък срок. Разбирам, че мнозина от вас са прекъснали летните си ваканции, и ви обещавам, че няма да ви задържам много в Ню Йорк. Но след последната ни среща нещата с един от конкурентите ни се промениха така драматично, та сметнах, че е в интерес на акционерите да се съберат сега и да обсъдят не само бъдещето на тази велика компания, но и съдбата на една друга — „Редман Интернешънъл“.
Замълча за драматичен ефект и забеляза, че всички погледи се стрелнаха за момент към Питър Хоригън, който седеше вдясно от него, след което отново се върнаха върху Раян.
— Несъмнено сте научили, че тази сутрин Джордж Редман и неговите директори рискуваха и купиха „Уест Текс Инкорпорейтид“, голямата спедиторска компания с централа в Корпус Кристи, Тексас. През първите двайсет минути след отварянето на борсата акциите на „Редман Интернешънъл“ паднаха с единайсет пункта. И продължават да падат. Преди да дойда тук, мой източник в „Редман Интернешънъл“ ми се обади да ми съобщи, че Джордж Редман и бордът му са в паника — продължи той. — Редман купи „Уест Текс“, разчитайки на дискретна уговорка с Иран. Сделката не само би го направила главен износител на ирански петрол, но и би му донесла милиарди. На теория идеята е блестяща, но уговорката е била само устна. Редман рискувал всичко, защото Иран отказвал да подпише каквото и да било, докато „Уест Текс“ не стане част от „Редман Интернешънъл“. Иранците смятали, че е загуба на време да се обвързват при други обстоятелства, и са били съвсем прави.
Луис поклати глава, сякаш поетият от Редман риск е бил абсолютно неразумен.
— За нещастие за Джордж Редман, Анастасиос Фондарас имал подобна уговорка с иранците — и успял да я финализира минути след като Редман подписа последните документи с „Уест Текс“, оказвайки се по този начин задлъжнял с десет милиарда и спедиторска компания, която не може да се издържа сама.
Директорите се спогледаха, докато Луис си сядаше на мястото. После Чарлс Стаут, бивш председател на „Американ Експрес“ и пословичен трън в задника на Луис, взе думата.