Спокати изчака Лиана да влезе в хотела, преди да потегли след таксито по Пето.
— Всичко е под контрол, Луис.
— Нищо не е под контрол. Вчера казах на Майкъл да не излиза от апартамента, докато не му се обадя. А сега го няма и искам да знам къде е.
Спокати стисна зъби — този човек започваше да излиза от релси.
— Е? — настоя Луис. — Къде е той?
— Пред мен.
— Пред теб ли? Как така пред теб? С него ли си?
— Не — раздразнено обясни Спокати. — Следя го. Току-що остави Лиана пред хотела и сега е на задната седалка на едно такси. Искаш ли да ти кажа как е облечен, Луис? Това ще те успокои ли? Искаш ли да научиш какво е закусвал, дали е взел душ, кога се изходи за последно? Господи, започваш да ми досаждаш.
— Дадох ти петнайсет милиона за тази работа. Ще ти досаждам колкото си искам.
Нещо в огледалото за обратно виждане привлече вниманието на Спокати и той рязко зави наляво, настъпи газта и едва не блъсна линкълна, който се опитваше да го задмине. Пресече на червено и се върна в средното платно — но не преди две други коли да го засекат и да скрият за момент Майкъл, от когото го деляха три коли.
— Добре — реши Луис. — Привлечи вниманието му и го вземи със себе си. Доведи го тук, в кабинета ми, преди началото на партито.
Таксито обаче набираше скорост. То също излезе в средното платно, подмина една спряла колона и рязко зави надясно, изчезвайки зад мудно движещ се автобус.
Спокати не можеше да повярва на очите си. Майкъл му се измъкваше.
— По дяволите! — изруга на глас. Захвърли телефона и замижа срещу ослепителното слънце, без да обръща внимание на гневния глас на Луис, който се носеше от апарата. За момент не можеше да определи в кое точно такси е Майкъл — бяха десетки.
И тогава, доста пред него, забеляза колата и Майкъл, който надничаше от задното стъкло — и с изумление видя тържествуващата му усмивка.
Носеше се към жълт светофар. Таксито му беше хванало зелена вълна. Винсънт рискува, настъпи газта до дупка, излезе в средното платно и видя как светофарът светва червено.
Времето сякаш спря.
Той хвърли поглед към спрелите коли по Четиресет и осма и видя, че са забавени от някакъв човек, който пресичаше с инвалидна количка. Подкара още по-бързо. Щеше да успее.
Пощенският камион се появи сякаш от нищото.
Спокати наби спирачки и рязко завъртя волана наляво. Загледа как огромната машина се носи към него с ревящ клаксон и свирещи гуми. Градът се завъртя през прозорците. Спокати изгуби управление и усети как микробусът се накланя, накланя…
И после се изправи.
Той сграбчи волана, рязко зави надясно и трепна, когато пощенският камион профуча покрай него с все така ревящ клаксон и огромните осемнайсет колела, въртящи се тежко по Четиресет и осма. Накрая чу някой да крещи — и със закъснение осъзна, че е самият той. Затвори уста и остана да седи, ухилен безумно, с изтръпнали крака, вкопчен с всички сили във волана.
Внезапно го обхвана еуфория, цялото му тяло се изпълни с енергия, каквато не бе усещал от години.
Погледна напред по авенюто, видя втурналите се към него хора.
Но от Майкъл нямаше нито следа. Беше изчезнал.
Таксито се провираше през трафика, летеше по Пето и на два пъти се размина на една боя разстояние с други коли.
Майкъл продължи да гледа през задния прозорец и не се обърна, докато не се убеди, че са се отървали от Спокати. Погледна шофьора — млада чернокожа жена, която абсолютно небрежно запали третата си цигара и за трети път пресече на червено.
— Бяхте невероятна — каза той, докато бъркаше в задния си джоб и вадеше портфейла си. — Абсолютно невероятна. Къде се научихте да карате така?
Жената го погледна през рамо, издиша дим през носа и се опули.
— Миличък, поднасяш ли ме? — подхвърли тя. — Намираме се в Ню Йорк. Тук всеки кара така.
Майкъл се разсмя.
— Не точно — възрази. — Но скромността ти ми харесва. Колко ти дължа за удоволствието?
— Колко имаш?
„Достатъчно, за да си разкарам задника от този град — помисли си Майкъл. — И да започна отначало някъде другаде с Лиана.“
— Какво ще кажеш за стотачка?
Жената дръпна от цигарата си и наби спирачки, когато друго такси я засече.
— Знам кой си — каза тя. — Чела съм книгите ти, гледала съм филмите ти. Много си те биваше в последния — добави, загледана в гърдите му. — Сигурно струваш милиони. Стотици милиони. Да се разберем за три стотачки и ако някой ме попита, ще кажа, че никога не съм виждала чудесния ти бял задник.