Майкъл се ухили.
— Разбрахме се — кимна и й даде парите.
Погледна още веднъж през задното стъкло, не видя никаква следа от микробуса на Спокати в пороя от коли и се почувства странно, неразумно сигурен.
— Можеш да ме оставиш тук — каза той. — Мисля, че му се измъкнахме.
Жената отби и спря до едно друго такси, което чакаше пътници. Колите летяха покрай тях, бълвайки отработени газове.
— Миличък, сигурна съм, че му се измъкнахме — подчерта тя, докато Майкъл излизаше. — Гледах. Глупакът едва не се натресе в един пощенски камион. Повярвай ми. Ако е някъде наблизо, ще си хвърля проклетата книжка.
Той извади мобилния си и звънна в кабинета на Лиана.
— Аз съм. Какво ще кажеш за една късна вечеря след откриването? Във Вилидж има малък френски ресторант, който затваря късно. Кухнята е страхотна, както и виното. Знам, че се обаждам късно, но малко романтика може да те разсее.
Лиана като че ли се замисли и не отговори веднага. Майкъл се обърна към оживената улица, погледът му се плъзна по тълпите на тротоара и морето коли на Пето. И тогава видя микробуса на Спокати, черен като нощта, да пъпли бавно по булеварда.
Без да помръдне, Майкъл наблюдаваше микробуса, докато той не изчезна от погледа му.
— Казвала ли съм ти напоследък колко си страхотен? — попита Лиана.
— Всъщност не си. Но можеш да го направиш довечера. Да приема ли това за „да“?
— Определено. Вечеря ми звучи страхотно. Ще се видим по-късно. Тук е пълна лудница.
Той взе такси до една пътническа агенция на Трето авеню.
— Трябват ми два билета до Мадрид. Довечера, нощен полет.
Агентката, жена на средна възраст с боядисана червена коса и невъзможно дълги мигли, затрака на клавиатурата.
— Ще ви излезе скъпо — предупреди тя. — И трудно. Всички самолети вероятно да са заети…
— Цената не ме интересува — отвърна Майкъл. — И не е задължително полетът да е за Мадрид. Може да е за където и да било в Европа, но трябва да е за тази нощ, след полунощ.
— След полунощ — повтори жената. — Ясно. Една секунда…
Майкъл погледна през огромните прозорци на агенцията, видя туристи и забързани бизнесмени, добре облечени жени с торби за покупки, бездомник, тикащ ръждива количка. Спокати не се виждаше никъде.
— За Мадрид всичко е заето — съобщи жената. — Същото се отнася за Лондон и Париж. Ходили ли сте в Милано?
— Няколко пъти — отвърна Майкъл. — И страшно ми харесва, особено през лятото. Защо не проверите?
Пръстите й полетяха по клавиатурата. Майкъл отново погледна навън и този път видя жена, която стоеше облегната на една пощенска кутия и преглеждаше вестник. Стори му се позната, сякаш я беше виждал и преди. Но не можеше да си спомни къде.
— Готово — обяви агентката. — Мога да ви запазя две места първа класа за Милано.
Майкъл се намръщи. Наведе се напред и продължи да наблюдава жената на улицата.
— Кога излита самолетът? — попита той.
— В нула часа и трийсет и четири минути.
Майкъл бръкна за портфейла си. Жената на улицата пусна вестника в кошчето за боклук и извади мобилния си. Започна да набира номер. Погледна към него. Погледите им се срещнаха и тя небрежно се извърна.
Майкъл се сепна — познаваше това лице. По-рано, когато двамата с Лиана излязоха от апартамента да спрат такси, същата жена вървеше към тях с вестник под мишницата. Беше ги погледнала, докато се разминаваха.
Тогава Майкъл си беше помислил колко поразително красива е — тъмнокоса, с класически европейски черти. Сега го побиха ледени тръпки от страх, че тя работи за Спокати.
Обърна се към агентката. Сърцето му вече биеше бясно.
— Колко струват билетите? Бързам.
Жената му каза.
— Ще ми трябва името ви — добави тя. — Както и името на човека, с когото ще пътувате.
— Пътувам със съпругата си — каза Майкъл, докато й подаваше парите. — Господин и госпожа Майкъл Раян.
Той отново погледна навън и с изумление откри, че жената е изчезнала. Стана, отиде до витрината и я затърси в тълпата на улицата.
От нея обаче нямаше и следа. Сякаш се беше изпарила.
— Случило ли се е нещо, сър?
Майкъл бе обзет от ужас. Обърна гръб на витрината и погледна обърканата агентка, която вече беше сложила разписките за електронните им билети в плик.
— Всъщност, да — каза той.
Отиде до бюрото й, прибра билетите, отвори портфейла си и извади сто долара.
— Ако имате друг изход, тези пари са ваши.
52
Лиана тръгна енергично през оживеното лоби, като проверяваше всяка маса, покрай която минаваше. Зак Андерсън вървеше плътно до нея.