— Времето напредва — каза тя. — Защо още няма цветя?
— Добър въпрос — смути се Андерсън. — Обадих се на цветаря преди час, развиках се и ме увериха, че цветята идват.
— Идват? — повтори Лиана. — Къде се намира този цветар?
— На Трето и Четиресет и пета.
Тя поклати глава.
— Това е на десет минути път оттук. Обади се пак и им кажи, че ако искат да си получат парите, цветята трябва да са тук до десет минути. И никакви извинения.
— Разбрано.
— Ами охраната? — попита тя. — Не трябваше ли вече да е на линия?
— Тук е — обясни той. — Пристигнаха малко след теб.
Лиана се огледа. Отначало забеляза единствено декораторите, които работеха от дни и дооправяха детайли, за която тя изобщо не би и помислила. В лобито бяха разположени триста маси за по шест души, четири богато украсени бара, докарани от Хонконг, както и модерна озвучителна система, способна да усили гласа й, за да достига до всички.
И тогава, отдясно, тя видя висок як мъж в черен смокинг. Говореше в ревера си, докато минаваше зад водопада. Високо горе на трето ниво Лиана забеляза друг мъж, който преглеждаше една от алармените системи. А зад нея сервитьорите слушаха внимателно група от петима еднакво облечени мъже.
— Колко са общо?
— Трийсет души — отвърна Зак.
— Не са достатъчно. Говори с началника им, искам да осигури поне още двайсет. След няколко часа това място ще се напълни с най-влиятелните хора на света. Държа да бъдат в безопасност.
Андерсън кимна и докато го гледаше как се отдалечава, Лиана се запита дали сблъсъкът им от завчера не беше свършил работа. Сега той беше различен човек — отстъпчив, склонен да изпълнява, учтив. Лиана знаеше, че без помощта му нищо тук нямаше да мине гладко.
Огледа се за последен път, взе асансьора до кабинета си и се обади на Луис Раян в „Манхатън Ентърпрайзис“.
— Лиана е — представи се. — Надявам се, че не те безпокоя.
— Разбира се, че не ме безпокоиш — отвърна той. — Тъкмо се канех да ти звънна. Получи ли цветята ми?
Лиана се възхити на огромния букет рози на бюрото си.
— Разбира се, че ги получих — каза тя. — Как бих могла да ги пропусна? Изпълват цялата стая. И са прекрасни. Благодаря.
Хрумна й една мисъл и тя се разсмя.
— Знаеш ли, може да се наложи да ги използвам в лобито.
— Проблем с цветята ли имаш?
— Може да се каже.
— Не се безпокой — каза той. — Нещо винаги тръгва накриво в последния момент, но после се оправя. Цветарят ще се появи и всичко ще бъде наред. Някакви други проблеми?
— Не — отговори тя. — Всичко върви гладко.
— Тогава какво мога да направя за теб? От успокоително имаш ли нужда?
Лиана се усмихна.
— Всъщност изобщо не съм изнервена. Обадих се да те питам дали имаш напредък с откриването на човека, който уби сестра ми.
— Това е една от причините, поради които се канех да ти звънна.
Лиана застана нащрек.
— Откри ли го?
— Не, но наех човек, който ще го открие — поясни Луис. — Името му е Винсънт Спокати, един от най-добрите частни детективи в света. Той е уверен, че ще намери убиеца на Селина. Искам да се запознаеш с него довечера, след партито.
Лиана си помисли за миг за уговорката за вечеря с Майкъл. Той щеше да я разбере. Това беше важно.
— Разбира се — съгласи се тя. — Благодаря ти, Луис. Жестът ти означава много за мен. Повече, отколкото си даваш сметка.
Затвори и отиде до прозорците. Щеше да вземе Майкъл на срещата и след нея можеха да вечерят. Изпита внезапно желание да се обади на Харолд, да му съобщи добрата новина, но после се сети — за пореден път, — че него го няма. „Защо? — запита се. — Можел си да дойдеш при мен. Нима не си ми имал достатъчно доверие, за да знаеш, че не ми пука дали си гей или нормален, дебел или тънък?“
Хрумна й, че може би е трябвало тя да му каже какво знае за него. Мисълта, че би могъл да е жив, ако се беше намесила по-рано, беше трудна за понасяне.
Взе лежащите на бюрото бележки. На картичките със сбит шрифт беше напечатана речта, която бе преписала и научила наизуст тази сутрин. Докато ги четеше на глас и крачеше напред-назад покрай прозорците, Лиана забеляза мъничка точка червена светлина да танцува по ръкава й и да описва спирала по ръката, преди да изчезне.
Тя спря пред прозорците.
Погледна през Петдесет и трета към отсрещната сграда, но не видя нищо необичайно. После чу слаб звук на двигател и забеляза хеликоптера, увиснал високо над града. Слънчевите лъчи се отразяваха в блестящите му перки и пръскаха дъги от светлина по лицето и тялото й. Лиана се намръщи от силната светлина и вдигна ръка, за да заслони очите си.