Хеликоптерът като че ли кръжеше около хотела. Вратата му беше отворена и тя видя някакъв човек, наведен навън. На рамото му имаше камера. Явно новинарските екипи щяха следят събитието от въздуха. Лиана се зачуди каква е червената точка, погледна отново към хеликоптера и реши, че светлината най-вероятно е дошла от него.
Дръпна се от прозорците и се съсредоточи върху речта си.
Лъчите на следобедното слънце се промъкваха между щорите и падаха на ивици върху тясното болнично легло на Марио де Чико. Тялото му беше плувнало в пот.
Антонио откъсна поглед от мониторите наоколо и се обърна към двамата си по-малки синове Мико и Тони.
— Тази нощ ще й видим сметката, докато е пред камерите, пред очите на целия свят.
Двамата братя приближиха леглото.
— Звъннах тук-там — продължи Антонио. — Рубио, момчето на Сал, познава двама от барманите. Ще ми направи услуга и ще ви вкара. Гарантира, че нямало да има проблем.
Някакъв монитор избибипка и Антонио моментално се обърна към Марио, който лежеше блед и неподвижен в леглото. Дишаше дълбоко и равномерно. Антонио погледна монитора, после отново към сина си с надеждата да зърне някаква искрица живот по лицето му. Такава нямаше и той се запита дали Марио изобщо ще се събуди някога.
Обърна се отново към Мико и Тони. За първи път всичките му шейсет и девет години си личаха ясно.
— Трябва само да избършете няколко чаши и да я изчакате да се качи на сцената — каза той. — Когато стигне до средата на речта си и всички я гледат, ще я пратите в ада. Ако сте бързи и стоите близо до задния изход, без проблем ще се измъкнете.
— Ами охраната? — попита Мико. — Ще бъде претъпкано с ченгета, без да броим журналистите. Някой може да ни познае. Какъв е резервният план?
Антонио изгледа сина си.
— Откога ти пука за охраната? — попита. — Или за журналистите? Ако някой ви се изпречи на пътя, пръскате му шибаната глава. След първия изстрел ще настане такава олелия, че никой няма да ви попречи. После издирвате Лиана Редман, очиствате я и се изнасяте.
Той кимна към Ники Корао, който седеше на син пластмасов стол в другия край на стаята и слушаше плана.
— Ники ще кара. Ще чака при входа откъм Петдесет и трета, готов да потегли веднага щом излезете.
Погледна към Марио.
— Искам да я махнете от живота му. Когато той се събуди, искам некрологът й да е първото, което ще види. Ако не се получи, ако ме разочаровате, никога няма да ви го простя. Разбрахте ли ме?
Разбираха го идеално.
— В такъв случай се размърдайте — нареди Антонио. — Обадете се на Рубио да ви каже как да се облечете и къде да се срещнете. Ники, ти остани. Когато дойде Поли, кажи му да наглежда Марио. Ако се събуди, искам да знам.
— Да, сър.
— И още нещо, Ники — малко по-остро каза Антонио. — Гледай да си паркирал пред входа довечера. Ако не си там, ако Мико и Тони не се измъкнат, ще изстинеш като Лиана Редман.
Ники ги изпрати с поглед. Тъкмо си мислеше какъв кучи син може да бъде Де Чико, когато един от мониторите отново се обади.
Погледна към Марио, после към монитора. На екрана препускаше огромна назъбена линия. Обхванат от любопитство, той пристъпи до леглото и се загледа с почуда в плетеницата тръби и жици, закрепени към тялото му.
Винаги беше уважавал Марио — беше честен, от класа. Когато Ники направи първия си удар, Марио веднага го поздрави, взе го още същата вечер със себе си и двамата се натряскаха. Ники искаше той да оживее. Стисна рамото му и тъкмо се готвеше да произнесе името му, когато очите на Марио рязко се отвориха.
Двамата се зяпнаха един друг. Очите на Марио се присвиха и на лицето му се появи несигурна усмивка.
— Отидоха ли си? — попита.
Ники отвори уста. Озърна се бързо към вратата и понечи да каже нещо, но Марио сграбчи ръката му.
— He — прошепна. — He искам да говоря с тях. Искам да говоря само с теб. Ела тук. Приближи се. И ме изслушай, Ники. Ще те направя богат човек.
Спокати мина през въртящата се месингова врата на „Манхатън Ентърпрайзис“ и остави изпепеляващата жега на града зад гърба си.
Прекоси бързо пълното лоби, дръпна за последно от цигарата си и я метна горяща на пода. Отиде при асансьорите, натисна вече светещия бутон и се усмихна на жената, която беше застанала до него. Беше прекрасна, дългата й тъмна коса се спускаше на гъсти вълни по гърба й.
Вратата се плъзна настрани.
Жената влезе и Спокати я последва. Погледна я отново. Тя носеше тъмни очила, избелели джинси и бяла тениска. Устните й бяха пълни и подчертани с тъмночервено червило. Той й кимна и се усмихна, когато тя също му кимна в отговор.