— След десетина минути кацаме, приятели — каза той на Даяна и Джак. — Съжалявам за друсането, но времето доста се е развилняло. Ако си закопчаете коланите, ще кацнем, ще заредим и ще излетим обратно за Ню Йорк.
Даяна погледна към Джак. Той пишеше в жълт бележник, като от време на време спираше, за да погледне през прозореца. Изражението му бе мрачно и решително.
Беше уплашена. Онова, което смятаха да направят, можеше да даде обратен ефект, но нямаха друг избор. Ако не предприемеха нещо, последиците щяха да бъдат също толкова лоши.
Самолетът зави надясно, плъзна се под облаците и светлините на Лондон изведнъж лумнаха под тях. Даяна погледна към ярката, невероятно сложна плетеница от светлини и си помисли за Луис Раян. Той беше убил Селина. Сигурно вече бе унищожил и „Редман Интернешънъл“. Само след часове Лиана щеше да открие новия му хотел. Дали тя бе следващата в списъка му? Или Джордж? Или Елизабет?
Джак спря да пише и плъзна бележника по бюрото. Даяна го взе. Прочете два пъти написаното, преди да го остави. Сърцето й препускаше, когато затвори очи. „Няма да се получи — помисли си. — Твърде рисковано е. Ако го хванат, майка ми ще умре. Неговите родители също. Кои сме ние, че да излагаме на опасност живота им?“
Джак сякаш прочете мислите й, защото се пресегна през бюрото и хвана ръката й. Погледна я твърдо и ако салонът не се подслушваше, щеше да каже онова, което се четеше в очите му: „Нямаме избор. Знаеш го. Вземи се в ръце. Имам нужда от теб.“
Тя издърпа ръката си и кимна енергично. Беше попадала в трудни ситуации и преди, щеше да се справи и с тази. Обърна се отново към прозореца и загледа дъжда, който шибаше стъклото. Отвън светът сякаш се топеше.
Самолетът всеки момент щеше да кацне.
Даяна сграбчи страничните облегалки на седалката си и се стегна. Трепна, когато колелата докоснаха мократа настилка. Двигателите и спирачките зареваха. Джак скочи от мястото си в мига, в който спряха пред Терминал 4.
Капитанът излезе от кабината и усмивката му изчезна, когато видя Джак да стои на пътеката с пръст на устните и бележник в ръка. Погледна към Даяна, която също се беше изправила — бледа и съсредоточена като призрак.
— Какво има? — попита той, несигурен как да тълкува ситуацията. — Пътуването зле ли мина?
Лицето на Джак потъмня.
— Не — отговори. — Пътуването мина чудесно. Просто времето беше малко плашещо. В един момент ми се стори, че Даяна няма да издържи.
Преди пилотът да отвори уста, Джак пристъпи до него, тикна му бележника в ръцете и му даде знак да го прочете. Мъжът смръщи чело и пак се опита да заговори, но Джак решително поклати глава и посочи жълтите листа.
Капитанът се зачете. Когато приключи, вдигна поглед към Джак. По изражението му беше ясно, че разбира.
— Ще останем на земята за около трийсет минути — каза той. — Ако някой от вас иска да слезе и да се поразходи, има предостатъчно време.
— Не — отказа Даяна. — Ще останем тук. Благодаря, че ни докарахте живи и здрави.
Пилотът изкриви устни в някакво подобие на усмивка и свали фуражката си. Подхвърли я на Джак.
— Няма проблем — каза той. — А сега, ако ме извините, аз трябва да сляза. Обещах на дъщеря си да й взема сувенир от пътуването.
И започна да съблича униформата си.
Пет минути по-късно Джак Дъглас беше облечен в тъмносива пилотска униформа и тренчкот, който бе с няколко номера по-голям от необходимото. Излезе от самолета и забърза по хлъзгавите тесни стълби, като наведе глава, за да се предпази от вятъра и проливния дъжд.
Даяна седеше до прозореца и го гледаше как се отдалечава, как стига светещия терминал и минава през осветената врата. Знаеше, че ги наблюдават. Усещаше го, както беше усетила и страха на Джак, преди да излезе. Не беше сигурна дали следящият ги бе човек от техническия екип, или някой зад огромните прозорци на терминала.
Извърна се от прозореца.
Пилотът беше извадил сак от малък шкаф и бързо се преобличаше в панталони цвят каки, бяла памучна риза и син бейзболен каскет. Не гледаше към Даяна, а към младия втори пилот, който стоеше при отворената врата на самолета, присвиваше очи на влажния вятър и даваше знак на един от техниците.
Човекът изкачи бързо мокрите стълби. Яркожълтата му мушама блестеше от отразената светлина, лицето му бе зачервено, мокро и усмихнато.
— Как е, приятел? — попита той, докато се ръкуваше с втория пилот. — Адски се радвам да те видя. Какво прави жена ти, още ли кръшка?