Выбрать главу

Вторият пилот се разсмя и го вкара вътре, дръпна го настрани от отворената врата и му подаде жълтия бележник. Даяна го гледаше как чете.

— Нещастнико, твоята жена кръшка — не му остана длъжен пилотът. — Кога ще престанеш да се самозалъгваш и ще си го признаеш?

Техникът приключи с четенето. Усмивката изчезна от лицето му и той погледна капитана, който беше затворил сака и чакаше при кърмата на самолета, където нямаше прозорци.

— Аз имам най-щастливата мома в Лондон — заяви той. — Тя никога не би ми кръшкала.

И свали жълтата си мушама.

* * *

Дъждът шибаше безмилостно, когато пилотът остави Даяна и екипажа си. Той забърза надолу по стълбите и тръгна по пистата. Козирката на каскета скриваше наведеното му лице, вятърът дърпаше жълтата мушама, сякаш искаше да му я вземе.

Искаше му се да погледне нагоре към светещите прозорци на терминала, но се овладя и влезе в сградата. Изкачи бързо стъпалата, отвори една врата и пое надясно, пробивайки си път през потоците хора, които бързаха да се качат в самолетите си. Огледа се за нещо подозрително. Ако го бяха проследили, явно си бяха свършили страшно добре работата.

Тръгна към мъжката тоалетна, както се бяха разбрали с Джак.

— По-бързо — подкани Джак, когато пилотът влезе. — Имам двайсет минути да си замъкна задника в самолета. По-живо!

Тоалетната беше голяма, чиста и празна. Те влязоха в последните две кабинки и започнаха да се събличат.

— Някой проследи ли ви? — попита Джак.

Пилотът му метна дрехите си през преградата.

— Не — отвърна. — Никой не ме е проследил. — Млъкна, докато вземаше униформата, която Джак му подаваше под сивата метална стена. — Преди да се качите на самолета, по-добре се обадете на Редман.

— Не мога — каза Джак. — Телефонът му вероятно се подслушва.

— Тогава се обадете направо в полицията. Ще отсъствате още седем часа. Дотогава Раян може да направи нещо.

Джак излезе от кабинката и отиде при огледалото. Дрехите му бяха широки, но не прекалено. Каскетът скриваше пясъчнорусата му коса.

— Забравете — каза той. — Луис Раян сигурно притежава и полицията.

Пилотът също излезе и застана до Джак. Погледите им се срещнаха.

— Освен това — добави Джак, — когато пристигнем, Раян ще присъства на откриването на новия си хотел. Събитието ще бъде в разгара си. Знаем, че е замислил нещо голямо, но то няма да се случи по време на партито.

— Не съм съгласен. Точно за тогава го е замислил.

— Не мисля — поклати глава Джак. — Имам предчувствие.

Тръгна към изхода, но спря и погледна пилота.

— Купете подарък на дъщеря си. Ще ви наблюдават.

53

Веднага щом го погледна, Елизабет разбра, че още нещо не е наред и е свързано с плика, който бе получил току-що по куриер. Ужасът, който за кратко се мярна в очите му, не беше обичаен за него, но въпреки това тя го разпозна.

Затвори вратата и остана до нея, недалеч от бюрото му, като гледаше как изражението му постепенно става нормално. Той сгъна писмото и го прибра в джоба на сакото си. За момент остана абсолютно неподвижен, загледан в снимката на Лиана на бюрото. После пое дъх и погледна жена си. Годините, които никога не му бяха личали, изведнъж състариха лицето му.

Елизабет направи крачка към него и излезе от сянката.

— Какво има? — попита. — Нещо за Селина ли?

Джордж не отговори. Надигна се с усилие от стола си и отиде при бара. Избра си висока чаша с позлатен ръб и си наля скоч. Отпи.

Елизабет го гледаше, усещаше страха му почти толкова ясно, колкото и внезапното му напрежение, и се чувстваше ненужна, неспособна да му помогне.

Отиде до него.

Джордж остави празната чаша на бара и си наля още. Сякаш мина цяла вечност, преди най-сетне да отговори.

— Не — каза той. — Не е за Селина.

— Тогава за какво е?

— Не мога да ти кажа — отвърна той. — Поне сега. Така че, моля те, не ме притискай. Трябва да изляза.

Елизабет го загледа как се отдалечава от нея.

В другия край на стаята, оттатък мрака и тишината, смътно блещукаше огромно огледало от 18-и век. Джордж се поколеба пред него и тялото му се скова. Поставено в рамка и натежало от възрастта, бледото му лице се открои в нощта, светещо като някаква странна далечна луна. Той се взираше в отражението си и сякаш не познаваше човека, който отвръщаше на погледа му.

Елизабет отиде при него.

Прегърна го и остана така. Изгаряше от желание да разбере какво става, но му имаше достатъчно доверие да не го пита, вместо това просто стоеше мълчаливо и усещаше как тялото му постепенно се отпуска до нейното.