— Кой е той? Къде е?
— Няма да говоря в тази навалица. Има твърде много уши. — Той посочи към дансинга, където се въртяха изискани двойки. — Ела. Танцувай с мен. Ще ти кажа на ухо всичко, което знам.
Тя го последва до дансинга, като се поколеба само за миг, когато един фотограф се изпречи пред тях да ги снима. Проблесна светкавица, фотографът се дръпна и докато минаваше покрай него, Лиана видя на лицето му жаждата и отчаянието, които сигурно бе виждала и сестра й, когато е била на нейното място.
Луис я отведе в центъра на дансинга, сложи ръка на кръста й и двамата затанцуваха.
— Изумително е — поде той, поглеждайки към претъпканото лоби. — В продължение на години тези хора, тези членове на висшето общество на Ню Йорк, не ми обръщаха никакво внимание. Също като барона и баронесата ей там. Знаеш ли колко пъти съм бил канен на техните прочути вечерни партита, Лиана? Нито веднъж. Държат онзи шибан мезонет на Пето вече двайсет и пет години, а аз никога не съм стъпвал там. Но когато те наех да управляваш хотела, целият свят се втурна насам. Животът е шантав, не мислиш ли?
— Или е шантав, или си взел правилното решение, като ме нае. Кажи ми какво знаеш.
Той сякаш не чу въпроса й.
Придърпа я към себе си и я завъртя така, че двамата се озоваха пред оркестъра.
— Съжалявам за случилото се с баща ти днес — рече той. Видя изумлението в очите й и добави: — Говоря сериозно. Ако искаш вярвай, но аз го уважавам, независимо от чувствата ми към него. И се възхищавам на смелостта, която показа с купуването на „Уест Текс“. Ако се беше получило, ако иранците бяха изчакали мъничко, баща ти щеше да влезе в историята. Ала сега се боя, че ще изгуби всичко.
— Луис…
— Какво според теб би си помислил той, Лиана? Смяташ ли, че хотелът би му харесал?
— Честно казано, не ми пука.
— Но на мен ми пука.
— Тогава ще го обсъдим по-късно.
— Не — заяви Луис. — Нека го обсъдим сега. Не мисля, че баща ти би го харесал. Преди години, когато работехме заедно, той не уважаваше идеите ми. Нещата трябваше или да станат по неговия начин, или да не станат. — Той сви рамене. — Но може би греша. Трудно е да се бие това, което построих. Най-малкото, ако беше тук, щеше да завижда и да иска хотелът да беше негов.
Лиана се опита да се дръпне, но той я държеше така здраво, че щеше да се получи сцена, ако го направи. Изгледа го свирепо.
— Какво ти става? — изсъска. — Пусни ме. Хората гледат.
— Добре. — Луис въздъхна. — Ето какво знам. Изглежда, преди години баща ти си е създал враг. Не знам името му, Спокати ще ти го каже по-късно, но баща ти го е унищожил. Първо се опитал да го направи с бизнес, но после нещата станали лични.
Хората танцуваха около тях и се усмихваха с онези потайни усмивки, така характерни за богатите.
— Въпросният човек си отмъщава — продължи Луис. — Иска Редман да види какво е да изгуби най-важните неща в живота — бизнеса си, дъщеря си и кой знае какво още, може би теб и майка ти.
Той кимна на една жена, която мина покрай тях и докосна ръката му.
— Кажи ми кой е.
Луис понечи да заговори, но изведнъж тълпата зашумя възбудено и някъде се чу звън на счупено стъкло. Последваха викове.
— Какво, по дяволите?… — изненада се Луис. Но Лиана вече се беше откъснала от него и вървеше към бара до източния вход.
Началникът на охраната, бивш лейтенант от морската пехота, я видя и препречи пътя й.
— Не е нужно да се безпокоите, госпожице Редман. Всичко е под контрол.
Тя погледна покрай него и видя няколко души от охраната да извеждат двама бармани от лобито.
— Какво стана?
Мъжът хвърли поглед към тълпата и леко хвана Лиана за ръка.
— Да поговорим на някое по-тихо място.
Тя го последва през вратите, извеждащи от лобито, където закопчаваха с белезници барманите. Вгледа се в тях и си помисли, че са й смътно познати, сякаш ги бе срещала някъде и преди.
— Какво са направили? — попита.
Преди лейтенантът да успее да отговори, вратата се отвори и Луис Раян влезе в стаята. Лицето му бе зачервено. Челото му лъщеше от пот. Той погледна двамата бармани, после се обърна смутено към Лиана.
— Какво става тук?
Тя не го погледна.
— Явно е имало някакъв проблем — каза тя.
Луис се насочи към лейтенанта.
— Какъв проблем?
Лейтенантът посочи с брадичка двамата бармани, изправени до мраморната стена, които чакаха в гневно мълчание.
— Получихме анонимно обаждане да проверим персонала на бара. Взех няколко от хората си, стигнахме до тези двамата, видяхме, че са въоръжени, и ги доведохме тук. За съжаление те решиха да окажат съпротива. В противен случай никой в лобито нямаше дори да разбере за съществуването на тези господа.