— Онази нощ времето беше отвратително — продължи Луис. — Двамата с Ан се скарахме и тя излезе във виелицата. Опитах се да я спра, но не пожела да ме чуе. Качи се в колата и потегли, нямаше как да тръгна след нея. По онова време имахме само една кола. Помня колко се разтревожих за нея. Ан никога не караше в сняг. Минаха часове, а от нея нямаше никаква вест. Започнах да звъня на приятели и роднини, но никой не я беше виждал. Никой не знаеше къде е.
Той сякаш се връщаше в миналото, право във времето и на мястото, където определено не се чувстваше добре. Затвори очи.
— И тогава се обади полицията. Казаха ми, че колата на Ан излязла от пътя и паднала от моста недалеч от дома ни.
Той махна пръста си от светещия бутон и асансьорът рязко потегли. Лиана го гледаше как отдръпва ръката си. Всичко това беше нагласено. И тя се беше хванала. Погледна към вратата на асансьора и се запита какво ли ще има зад нея, когато се отвори.
— Беше ужасно — въздъхна Луис. — Да изляза от къщата, да се втурна през снега до моста, да видя колата й долу в реката, да осъзнавам, че няма начин да е оцеляла при това падане, да зная, че моята Ан е мъртва. — В гласа му зазвуча гняв. — Знаеш ли какво ми причини това? Знаеш ли колко дълго чаках този момент?
„Кой момент?“
Лиана опря гръб на вратата на асансьора. Някъде далеч в тъмните ъгълчета на съзнанието си тя предусещаше накъде води всичко това, разбираше значението на думите му, но отказваше да повярва — защото не можеше да е истина.
Луис пристъпи към нея. Яростта внезапно се изписа на лицето му, гореща и жива. Беше черна като страха й, черна като роклята й и изпълваше кабината до пръсване.
— Още преди да науча, че гумите й са били спукани от стрелба, аз знаех, че това не е било злополука — тихо каза той. — Двамата с баща ти се съдехме от години. Два дни след като спечелих на последна инстанция, той си отмъсти, като уби един от малкото хора, които имаха значение за мен. — Очите му се превърнаха в твърди камъни от омраза. — Затова сега аз ще му отнема всичко.
Лиана се сви и се дръпна уплашено от него, очите й се разшириха от изумление. Коленете й едва не се подкосиха, когато осъзна думите му. Светът започна да се размазва пред очите й, когато всички парчета от последните няколко седмици застанаха по местата си.
— Ти! — ахна тя.
Луис се пресегна и сграбчи ръката й.
— Точно така — изръмжа. — Аз.
Асансьорът спря.
Блестящата хромирана врата се плъзна встрани и разкри дълъг, елегантно обзаведен коридор, който се простираше пред тях на редуващи се светли и тъмни участъци.
Кабинетът на Лиана беше в края му. Луис я бутна толкова силно през вратата, че тя се блъсна в отсрещната стена. Там имаше масичка. Лиана посегна да се задържи за нея, но не успя. Падна отгоре й и я преобърна.
— Ставай.
Но масичката не беше празна. На нея имаше лампа, която сега се търкаляше на пода. Лиана я сграбчи и се обърна да я хвърли към него, но Луис се беше преместил. Той хвана лампата, докато Лиана замахваше към лицето му, и я запрати в ъгъла, където тя се пръсна на парчета.
— Не си достатъчно бърза — подигра й се. — Ставай.
Тя се подчини. Луис я хвана за ръката и я помъкна към кабинета. Стъпките им отекваха като кастанети по полирания мраморен под.
Лиана бе вцепенена. Думите на Луис Раян кънтяха в главата й. Той беше убил сестра й. Той е бил в основата на всичко, от самото начало.
— Няма да ти се размине — просъска тя. — Всички знаят, че съм тук.
— Точно така — съгласи се Луис. — Всички знаят, че си тук. Но забравяш нещо много съществено, Лиана. Всички знаят и какво се случи със сестра ти. Целият свят е наясно, че някой се е заел да се разправи със семейството ти. Ако тази нощ те намерят застреляна, никой няма да се изненада особено. — Сети се за двамата бармани, открити в лобито. — В сигурността вече има пробив.
Лиана го изгледа яростно.
— Ти си поставил онези на бара.
— Всъщност не съм — отрече той. — Не зная кои са, нито защо са тук. Но се радвам, че са дошли. Присъствието им само прави нещата много по-лесни за мен.
Приближаваха края на коридора. Вече се чуваха гласове от кабинета й. Тя се обърна и погледна назад, към асансьора. Трябваше да се измъкне. Трябваше да намери помощ. Но как? Усещаше погледа на Луис по себе си.
— Знам какво си мислиш — отбеляза той. — И трябва да ти кажа, че само си губиш времето. Целият етаж е изолиран. Всяка врата е заключена, всеки изход е залостен. Единственият начин да се махнеш оттук е с онзи асансьор, а след малко Винсънт Спокати ще се погрижи и за него. Побегнеш ли, мога да ти обещая, че ще бъдеш застреляна в гърба.