А и пукаше ли му всъщност?
Слезе от джипа и отиде в средата на дългия паянтов мост. Една жена току-що бе скочила от гниещите му дъски и крещеше с пълно гърло, полетяла към буйната река долу.
Джак се приближи до дървения парапет и се наведе. Загледа я как се понася отново нагоре, завързана за бънджито, а дългата й тъмна коса изплющя като бич във влажния въздух. Докато я гледаше и слушаше възторжените й крясъци, Джак изпита странен вътрешен мир и осъзна, че това, което прави, е добро. То беше част от собственото му изцеление.
Младата венецуелка до него започна да тегли оръфаното въже обратно на моста. Беше висока и стройна, с мускулести ръце и рамене. Босите й крака бяха като залепени за сивите дъски. След като прибра въжето, тя се обърна към него.
— Listo?[4]
Джак кимна.
— Listo.
— Правил си го и преди, да?
— Правил съм го и преди — потвърди той.
Извади от джоба си превръзката, която бе обещал да си сложи, когато Селина скочи преди толкова много месеци. Показа я на жената, която само сви рамене. Тя му помогна да прекрачи парапета, закрепи бънджито за глезените му, дръпна силно найлоновия клуп и провери закопчалките.
Джак си сложи превръзката.
Във внезапно настъпилия мрак сетивата му сякаш се изостриха. Реката като че ли стана по-буйна, слънцето запече по-силно. Можеше да долови барабаненето на природата и сърцето му заби в такт с нея.
Жената докосна ръката му.
— Скачай — каза тя. — Лети.
Застанал на ръба на моста, Джак пое дъх, кимна и пусна парапета. За момент остана така, съвършено неподвижен, с разперени настрани ръце. Лекият вятър разрошваше косата му. Дланите му гледаха към ослепителното безоблачно небе, което той не можеше да види. Долавяше всичко и нищо. Слабите екзотични миризми на джунглата го обгърнаха, погълнаха го целия и за първи път от месеци той се усмихна.
Помисли си за Селина и скочи, скочи с всички сили, издигайки се грациозно във въздуха към слънцето.
За един миг беше свободен.
Майкъл Арчър остана в Ню Йорк. През шестте месеца, изминали след анулирането на брака му с Лиана, той беше напуснал жилището им на Пето и се бе преместил в голям мансарден апартамент във Вилидж с изглед към Хъдсън.
Животът му бе по-тих и спокоен. Рядко излизаше и се виждаше само с близки приятели. Отказа главни роли във филми и на Бродуей, не даваше и интервюта. Макар че агентът му го преследваше като хрътка и го увещаваше да напише друга книга, от месеци не бе написвал нито думичка. Сънуваше кошмари. Смяташе, че е станал нещо като отшелник.
В края на септември, два месеца след инцидента в хотел „Пето авеню“, той получи писмо от един от адвокатите на Джордж Редман с предложение за кръвен тест за установяване бащинството на Джордж. Майкъл отказа. Не му трябваше кръвен тест, за да се убеди, че е син на Джордж Редман. Дневникът на майка му го доказваше.
Със собствената си ръка Ан описваше — при това подробно — любовната си връзка с Джордж, увереността си, че Майкъл е негов син. Майкъл реши, че щом Редман не можеше да приеме това, най-добре ще е да не бъде част от живота му.
Лиана се завръщаше при него в сънищата му.
Вървеше по Пето авеню и тя изведнъж се появяваше в тълпата, облечена в същата рокля като онази нощ в хотела, с бледа и почти прозрачна кожа, а от малката дупка в корема й се процеждаше ярка светлина. В съня му тя протягаше ръце към него, викаше името му с глас, който не бе нейният, а по-скоро неговата представа за гласа на майка му. И после изчезваше. Когато Майкъл се затичваше след нея, виждаше не лицето на Лиана, а Луис Раян.
Чу се с Лиана само веднъж след анулирането на брака им. Когато му се обади, тя беше някъде в Европа с Марио де Чико, макар че не уточни къде. Въпреки всичко случило се между тях — и въпреки истината, че са полубрат и полусестра, — той остана възхитен от нея, че може да поддържа разговора толкова лек.
— Емигрантка съм — съобщи му тя. — Представи си само. И съм щастлива. Засега обикаляме из Европа. Ще видим и други кътчета от света, след което ще си изберем къде да се установим и да създадем семейство. Ще ти се обадя, когато се случи. Може да минат няколко месеца или няколко години, но ще ти се обадя.
— Съжалявам за всичко, Лиана.
— Знам, че съжаляваш — каза тя. — Но вината не е твоя. И двамата бяхме използвани от него. Искам обаче да ме чуеш добре — ако не се освободим от това, ако не продължим напред, случилото се ще остави белег върху целия ни живот оттук нататък. Ако това стане, победата ще е негова, а ние не можем да го позволим. Аз продължавам напред. Искам ти да направиш същото. Заслужаваме да си върнем живота.