Когато пристигам, Минято ме чака пред съдебната зала. Изглежда особено елегантен. Расото му на монсеньор е пристегнато в кръста с пояс, завършващ с два пискюла. Те бяха забранени преди трийсет години, когато папата опрости облеклото на римските свещеници, но или Минято се ползва със специално разрешение, или е направил лек реверанс към традицията с цел да спечели нечие благоразположение в съда. Като гръцки свещеник, аз съм пълен лаик по отношение на такива нюанси.
— Симон ще идва ли? — питам го.
Тонът му е строго професионален и не издава никакви чувства.
— В списъка е. Друг е въпросът дали кардинал Боя ще го пусне.
— Не можем ли да направим нещо?
— Правя всичко по силите си. А междувременно моля да ми обясните решението на вуйчо си.
— Какво решение?
— Негово високопреосвещенство вече е в съдебната зала. Преди един час ме осведоми, че днес той ще седне на масата като застъпник.
Гневно поглеждам към вратата, но си прехапвам езика. Минято полага върховно старание да не се вбеси. Впечатленията му за нашето семейство не се подобряват.
— Мислех, че може да е говорил с вас за това. Така или иначе, вече подадох молба да бъде определен за locum tenens. Опасявам се — във ваше отсъствие.
Locum tenens. Латинският термин за „заместник“.
— И не мога да вляза вътре?
— Не днес.
— Защо го прави?
— Каза ми, че за да вдъхне смелост на брат ви да даде показания. Бои се да не би две нощи, прекарани под домашен арест, да са променили отношението му.
Много съм ядосан на Лучио, задето ме направи на глупак. Но ако смята, че може да накара Симон да говори, значи си има причина. Пък и решението му ми осигурява удобния случай, от който се нуждая.
Бръквам в расото си за мобилния на Уго и казвам:
— Трябва да ви кажа нещо, преди да влезете вътре.
Когато обяснявам на Минято какво съм направил, той пребледнява.
— Изрично ви предупредих да не се намесвате.
— Казахте ми също, че съдиите ще приемат доказателството, независимо откъде е и как е придобито.
Той вперва в мен гневен поглед.
— Какви ги говорите?
— Подслушвали са телефона на Симон.
Поглежда ме вбесено.
— Казах ви, че съдиите имат право да си изграждат впечатление въз основата на всяко нещо с доказателствена стойност. Което включва и нашето поведение. Когато Секретариатът укрива доказателства или подслушва свои служители, създава впечатлението, че работи в полза на брат ви. А когато защитата краде доказателства, създава впечатление, което може само да му навреди.
— Не разбирате, монсеньор. Жандармерията е открила неща, които могат да помогнат на Симон, но никой не предприема нищо. Дори не изискват уликите.
— За какво говорите?
— Защо съдиите не са видели този телефон? Защо не е бил заведен като веществено доказателство по процеса? Гласовото съобщение показва, че в Кастел Гандолфо Симон не е знаел къде се намира Уго. Би трябвало това да е едно от първите доказателства, които обвинението да предаде на съда.
По шията на монсеньор Минято плъзва розово петно.
— Отново ви напомням, че това не е наказателно дело в светски съд. Жандармерията не работи в тясно сътрудничество с прокурора. Те провеждат собствено разследване. Ако съдът го поиска, предоставят го. Затова проблемът тук не е някаква престъпна, невидима конспирация срещу брат ви. Проблемът е, че никой, свързан с този съдебен процес — нито съдиите, нито прокурорът, нито защитата, нито дори викарият, извършил първоначалното разследване, — не е гледал дело за убийство в каноничен съд. Нямаме практика да изискваме полицейски доклади за убийства. Изобщо не знаем какви доклади има. И макар да се стараем да преодолеем тези пропуски, това е ужасно трудно, когато процесът се движи толкова бързо.
— Тогава защо от съда се иска да направи нещо, което той не може? Натискът идва отнякъде.
Минято прави гримаса.
— Отче, явно някой е убеден, че смъртта на Ногара е скандал, който застрашава провеждането на тази изложба. И също според някого най-добрият начин за решаване на проблема е чрез бърз процес. Не виждам нищо, което да подсказва друга игра.