В три часа Тауран излиза. Сцената е подготвена за Симон. Очаквам преди това съдиите да обявят почивка. Чакам Минято на вратата и се каня да отпразнувам с него триумфалното откриване на процеса.
Но никой не излиза. Чакат Симон. А той не идва.
Двайсет минути по-късно спира автомобил. Шофьорът излиза, отваря задната врата и чака. Вратата на съда се отваря. Вуйчо ми излиза намусено.
— Какво става? — питам.
Но Лучио ме подминава и влиза в колата, която го очаква. След секунда потегля. Обръщам се — Минято вече е зад мен.
— Обърка ли се нещо? — питам.
— Нито дума от кардинал Боя — изръмжава Минято.
— Как може да се отнасят така със Симон? Вуйчо ще се върне ли?
— Не.
— Тогава може ли да вляза?
Той рязко се извърта към мен.
— Трябва да разберете нещо. Не мога да защитавам брат ви както трябва, ако семейството ви продължава да действа самоволно.
— Извинете, монсеньор, но телефонът на Уго ще…
— Знам какво ще постигне телефонът. Ако не направите каквото ви моля, не мога да представлявам брат ви.
— Разбирам.
— Каквото и да ви хрумне да предприемете, най-напред се посъветвайте с мен.
— Да, разбрахме се.
Съгласието ми, изглежда, го успокоява.
— Много добре — казва. — Последните показания са след час. Отидете да обядвате и ще се видим тук след петдесет минути.
След час трябва да взема Петрос, но ще се наложи да ме почака.
— Кой ще свидетелства?
— Доктор Бахмайер.
Помощникът на Уго. Сигурно от него съдиите ще се осведомят за изложбата.
— Ще бъда тук — уверявам го.
В четири и половина вратата се отваря. Минято ме повежда към маса от дясната страна на съдебната зала. Отляво има същата маса за обвинението, водено от прокурор, когото всъщност наричат със старата титла „защитник на справедливостта“. До него е важният съдебен секретар, без който тази процедура е невалидна. Има и трета малка маса с микрофон между защитата и обвинението. Не се налага да гадая кой ще седне там.
— Не можем да задаваме въпроси — прошепва Минято. — Ако чуете неща, с които не сте съгласен, запишете ги. Преценя ли, че въпросите са полезни, мога да ги предам на съдиите.
— Седнете, моля — казва председателят на съда.
Полицаите въвеждат д-р Бахмайер. Виждал съм го няколко пъти и знам, че Уго не го държеше в течение. Този човек едва ли знае много за изложбата.
Съдебният секретар се изправя, за да помогне на свидетеля да се закълне. Клетвите са две: за поверителност и за правдивост. Бахмайер изглежда леко наплашен, докато ги повтаря след него.
— Представете се, моля — казва председателят на съда.
Той е с благо лице и старомодна външност; очилата му са с големи черни рамки, а гъстата му прошарена коса е пригладена назад с брилянтин. Не го познавам, не познавам и другите двама на съдийската маса, така че Минято явно има право: всички съдии, които познават Симон, са си направили отвод. Този монсеньор говори с полски акцент, така че сигурно е някой от съдиите, назначени в началото на понгификата на Йоан Павел. Ала въпреки дългия си опит сякаш се чувства неловко на съдийското място. Гласът му не звучи внушително, езикът на тялото му е колеблив. Трудно ми е да си представя как този човек би могъл да наложи волята си над останалите, когато дойде моментът съдиите да се съберат насаме и да гласуват.
От лявата му страна седи много по-млад съдия, мъж към петдесет, с дружелюбно изражение и късо подстригана коса. Прилича на нов ученик, който иска да се хареса. Последният от тримата прилича на булдог с масивната си челюст и обвинителния поглед. По-възрастен е от останалите и раздразнението му е неприкрито. Инстинктът ми подсказва, че той е основният играч в процеса.
— Казвам се Андреас Бахмайер. Куратор съм на средновековно и византийско изкуство във Ватиканските музеи.
— Седнете — казва председателят на съда. — Доктор Бахмайер, тук сме, за да установим причината за убийството на доктор Уголино Ногара. Вие сте работили с него, така ли?
— В известна степен.
— Кажете ни какво знаете за тази изложба.
Бахмайер подръпва рунтавите си вежди раздразнително. Явно намира въпроса за доста неопределен.
— Уголино не беше много приказлив по отношение на работата си — казва той.
— Въпреки това — настоява съдията.
Бахмайер свежда поглед към носа си, събира мислите си и накрая казва:
— Изложбата показва, че радиовъглеродното изследване на Торинската плащаница е невярно. Тя е съществувала в християнския Изток през по-голямата част от първото хилядолетие като мистична реликва, наречена Образа от Едеса.