Съдиите се споглеждат. Единият промърморва нещо неразбираемо. Мускулите ми се напрягат, докато чакам да видя дали Бахмайер ще положи основите, от които се нуждае обвинението. Само един мотив може да бъде приписан на Симон за убийството — че Уго се е канел да разкрие кражбата на плащаницата от Константинопол през 1204 г. Ако Бахмайер не знае за тази година, значи днес защитата на Симон е постигнала победа.
— Това е изненадваща и прекрасна новина — казва младият съдия. — Но доколко отец Андреу е бил осведомен относно експонатите?
— Виждал съм го само няколко пъти и не съм го питал. Но той беше много близък с Уголино, затова съм сигурен, че е знаел за изложбата много повече от мен.
— А хрумва ли ви какъв мотив може да има обвиняемият да убие доктор Ногара с оглед на нещата, които знае? — пита председателят на съда.
Още преди Бахмайер да отговори, изтръпвам радостно. Въпросът иска от него повече информация, отколкото би могъл да предостави. Дори ако знае за 1204 година, почти никой не е наясно, че Симон е поканил на изложбата православни свещеници. Поглеждам към Минято и забелязвам искра и в неговите очи. Може би въпросът е от списък с предложения, които той е направил на съдиите. Бахмайер обаче изненадва и двама ни.
— Да — отговаря, — хрумва ми. Неотдавна установихме, че някои от най-важните експонати са изчезнали. Някой е взел ръкописа на „Диатесарон“ от заключената витрина.
Не вярвам на ушите си. Изстрелвам се от мястото си, но преди да кажа нещо, Минято стисва ръката ми и ме дърпа надолу. Прокурорът вперва поглед в нас.
— Намеквате, че отец Андреу е откраднал книгата? — пита председателят на съда.
— Знам само, че в деня след убийството на Уголино отец Андреу дойде в музея и промени изложбата — отговаря Бахмайер. — Свали един фотос на страница от „Диатесарон“, а когато го попитах защо, не ми обясни нищо.
Бързо надрасквам бележка на Минято.
Говори глупости. По стените има фотоси от „Диатесарон“.
Минято ме пита само с устни: Сигурен ли сте? Кимвам, той става и пита съдиите:
— Може ли да се приближа?
Те му махват да отиде при тях. Следва приглушен разговор. След това Минято се връща сковано на масата.
Младият съдия пита:
— Доктор Бахмайер, всички фотоси ли свали отец Андреу?
— След като го попитах за първия, остави другите.
Минято се смръщва. Не с това впечатление е искал да останат съдиите, но сме се оказали в задънена улица. Повече се тревожа за „Диатесарон“. Питам се какво означаваха петната по дланите на Уго. Дали е възможно да е занесъл ръкописа в Кастел Гандолфо и сега той да е из — чезнал.
— Доктор Бахмайер — пита председателят на съда, — сещате ли се за причина…
Въпросът е прекъснат от отварянето на врата в дъното на залата. Влиза висок мъж с бледо лице. Очите му са сведени надолу, облечен е с обикновено черно расо. Той безшумно сяда на последната скамейка, опитвайки се да не привлича много внимание. Полицаите не го спират. Присъствието му предизвиква оживление. Дори съдиите са го зяпнали.
— Моля, продължете — казва съдията с благото лице. Живее сред тези стени двайсет и шест години, но така и не се е отървал от полския си акцент.
— Ваше преосвещенство, можем ли да ви помогнем с нещо? — обръща се към новодошлия председателят на съда.
— Не, не — отговаря архиепископ Но̀вак тихо, сякаш се извинява за предизвиканата суматоха. — Тук съм само да наблюдавам.
Съдиите са объркани. Едно е да бъдат наблюдавани. Съвсем различно е да ги наблюдават очите и ушите на папата.
— Доктор Бахмайер — продължава председателят на съда, — какъв мотив според вас може да има обвиняемият да открадне ръкописа?
Намирам въпросите за нелепи. Няма никакви доказателства, че Симон е докосвал с пръст „Диатесарон“.
— Извинете — разнася се зад нас гласът на Но̀вак. — Що за въпрос е това?
Съдията обяснява разкритието на Бахмайер за кражбата на „Диатесарон“.
— Моля да зададете друг въпрос — казва Но̀вак.
Съдията се опитва да вникне в молбата на архиепископа. Несигурно повтаря въпроса си на Бахмайер. Но̀вак го прекъсва:
— Простете, но достатъчно по тази тема. Тя е извън този дубиум.
Двама от съдиите се споглеждат. Прошепвам на Минято:
— Какво е дубиум?
Той не ми отговаря. Само слисано се взира в архиепископ Но̀вак.
Председателят на съда размества листовете пред себе си и вдига един, за да прочете написаното: