Той се промени внезапно. Една сутрин го поканиха на важна среща — така и не разкри с кого, — от която се върна друг човек.
Обръщайки поглед назад, знам какво се е случило. Две седмици преди това Симон се появи в Рим за последен път през лятото. Остана само една нощ. Късно следобед отиде в града да се подстриже и избръсне. Преди лягане изчетка най-хубавото си расо. Изчезна призори и се появи отново няколко часа по-късно с бяла пластмасова броеница за Петрос. Такива броеници се раздават като подаръци не само от Светия отец, но и от службите на Светия престол. Но нито една ватиканска служба не насрочва срещи в седем и половина сутринта и нито един служител на Ватикана не прелита цял континент заради такава среща. Симон бе ходил на литургия с папата. Нито веднъж не се похвали с това, дори не го спомена. Но нямаше друго обяснение. А ако Йоан Павел бе потърсил връзка със Симон, би трябвало да е сторил същото и с Уго.
В деня след срещата Уго прекрати работата в лабораторията до второ нареждане. Постави катинар на вратата, като че ли изведнъж разбра, че ще му се размине. Че има подкрепа отвисоко. След това ми се обади.
— Отче, трябва да поговорим. На четири очи. Да се видим на закуска в бар „Йона“.
Бар „Йона“. Нашият прякор за кафенето, което Лучио наскоро беше открил на покрива на „Свети Петър“. Публично място. Като обърна поглед назад, по всичко личи, че това е бил краят на взаимоотношенията ни.
Когато пристигнах, Уго ме чакаше с чаша в едната ръка и с куфарче в другата. Хубав начин да избегне ръкостискането или приятелската прегръдка.
— Какво стана на срещата ти? — попитах.
Никой не би могъл да ме чуе — бръмчеше кафемелачка и един климатик виеше на стената, — но той ме поведе настрани от бара, като че ли щяхме да си говорим нещо тайно.
Бар „Йона“ е игра на думи: фамилното име на свети Петър на иврит. Но подобно на всички творения на Лучио, мястото беше напълно лишено от хумор. Плакати по стените, кошчета за боклук, наполовина пълни с пластмасови чаши. Вездесъщата ватиканска пощенска кутия до вратата като сандъче за подаяния, приканваща туристите да пишат картички, на които да лепят доходоносните пощенски марки на Ватикана.
— Знам какво правиш — каза Уго шепнешком, свел глава към мен. — И не мога да ти опиша колко зле се чувствам.
Примигнах объркано.
— Как си посмял? — продължи той. — Как си могъл да предадеш доверието ми?
— Уго, какви ги говориш?!
Той ме измери с гневен поглед.
— Знаел си, че брат ти е ходил на среща със Светия отец. Знаел си, че е заради моята работа.
Кимнах.
— И?
— Няма да допусна да ми откраднат труда. Това е моята изложба, отец Алекс. Не на брат ти. Как сте посмели зад гърба ми да я превърнете в евтин залог за преговори? Знаеш, че пет пари не давам за източната политика. Така че край. Между мен и теб е свършено.
Кръвта ми се смръзна.
— Не разбирам за какво говориш.
— Върви по дяволите!
— Какво ти е казал Светият отец?
Уго се надигна от масата.
— Светият отец ли? Ха! Слава богу, че той не е единственият човек, когото го е грижа за работата ми.
Така и не проумях напълно смисъла на тези думи. Като се замислям сега, те казват всичко необходимо за това с кого всъщност се е срещнал той. Вместо тях обаче в паметта ми се запечатаха най-болезнените му думи:
— Алекс, нито дума повече. Не ми се слушат лъжите ти. Уважи желанието ми и не припарвай до изложбата. Довиждане.
Онзи следобед му се обадих десетина пъти. И още десетина през следващата седмица. Не отговори на нито едно мое обаждане. Отбих се в лабораторията по реставриране, но пазачите не ме пуснаха. Затова една нощ изчаках пред музея и се изправих пред Уго, когато се показа от вратата. Обаче където и да го следвах, той отказваше да говори. Така и не проумях какво става, а той не пожела да ми обясни. Повече не си проговорихме.
На сутринта след срещата с Уго в бар „Йона“ се обадих на Симон в нунциатурата в Турция. Вечно отсъстваше по работа, затова минаха три нощи, преди да се свърже с мен. Когато му съобщих новината, той се разстрои колкото мен. Аз обаче вече изпитвах гняв.
— Нищо повече ли не спомена? — попита Симон. — Не ти разкри какво са му казали?
— Нищичко.
— Още ли е в Рим? Може ли да се опиташ да поговориш с него?
— Опитах се, Симон.
— Моля те, Алекс. Много е важно. Той е… много важен за мен.