Аз вече съм хукнал нагоре по стълбите.
Вратата на апартамента ми е отворена. Трима мъже са се скупчили в дневната. В кухнята един стол е паднал на облегалката си. На пода има счупена чиния с храна.
— Къде е Петрос? — крясвам. — Къде е синът ми?
Мъжете се обръщат. Братята хоспиталиери от съседния апартамент, все още с белите си престилки върху черните раса след работния си ден в аптеката. Един от тях ми сочи към спалните. Нищо не казва.
Объркан съм. В коридора има преобърнато шкафче. Подът от твърдо дърво е осеян с листове. В мен, невинна и крехка, се взира бащината ми икона на Младенеца. Червената ѝ глинена рамка се е строшила при падането. Зад вратата на спалнята се чува женско хлипане.
Сестра Елена.
Бутвам вратата. И двамата са вътре, сгушени на леглото. Петрос е в скута на Елена, ръцете ѝ са го обгърнали като пашкул. Срещу тях на леглото, където спеше Симон като дете, седи униформен от жандармерията, който си води бележки.
— … по-висок, струва ми се — казва Елена, — но не го огледах добре.
Полицаят рязко вдига поглед към Симон, който е застанал зад мен — исполин, излязъл от окото на буря.
— Какво се е случило? — питам, нахълтвайки вътре. — Да не сте пострадали?
— Тате! — възкликва Петрос и се измъква от ръцете на монахинята.
Лицето му е зачервено и подпухнало. Щом се озовава в прегръдката ми, отново се разплаква.
— О, слава богу — възкликва сестра Елена и се надига от леглото, за да ме посрещне.
Петрос трепери в прегръдката ми. Опипвам тялото, търсейки рани.
— Невредим е — прошепва Елена.
— Какво става?
Тя закрива устата си с ръка. Торбичките под очите ѝ се отпускат.
— Един мъж нахлу в апартамента — отговаря.
— Какво? Кога?
— Бяхме в кухнята. Вечеряхме.
— Не разбирам. Как е влязъл?
— Не знам. Чухме го на вратата. И после се озова вътре.
Обръщам се към полицая.
— Заловихте ли го?
— Не. Но спираме всеки, който се опита да прекоси границата.
Притискам Петрос към себе си. Значи униформеният на паркинга не проверяваше разрешенията за паркиране.
— Какво е търсил? — питам го.
— Разследваме — отговаря ми той.
— Имали и други обрани апартаменти?
— Не ни е известно да има.
За пръв път чувам за обир в тази сграда. В нашето ватиканско селище почти няма битова престъпност. Петрос заравя носле в шията ми и прошепва:
— Трябваше да се скрия в дрешника.
Потупвам го по гърба и питам Елена:
— Стори ли ти се познат?
Селището е малко. Сестра Елена живее в манастир, но с Петрос познаваме почти всички, които живеят между стените на Ватикана.
— Никога не съм го виждала, отче — отговаря тя. — Толкова силно блъскаше по вратата, че грабнах Петрос от стола и го донесох тук.
Поколебавам се.
— Блъскал е по вратата?
— И крещеше, и клатеше бравата. Нахлу вътре още докато носех Петрос. Истинско чудо е, че се добрахме навреме до спалнята.
Сърцето ми бие до пръсване. Обръщам се към полицая.
— Значи не е било обир?
— Не знаем какво е било, отче.
— Опита ли се да ви нарани? — питам Елена.
— Заключихме вратата на спалнята и се скрихме в дрешника.
Свеждам поглед и установявам, че синът ми оглежда бледата и опръскана с кал фигура на чичо си. Лицата и на двамата са разстроени и потресени.
— Петрос — погалвам го по изопнатото гръбче, — всичко е наред. В безопасност си. Нищо лошо няма да ти се случи.
Двамата със Симон са се вторачили един в друг. И се гледат с блеснали сини очи. Има нещо животинско в погледа на брат ми, което той се мъчи, ала не успява да овладее.
— Сестро — повтарям шепнешком, — той нарани ли някой от двама ви?
— Не. Не ни обърна никакво внимание. Чувахме го как обикаля отвън.
— Какво правеше?
— Стори ми се, че влезе във вашата стая. Викаше двама ви по име.
Притискам Петрос към себе си и предпазвам лицето му с рамото си.
— Кого?
— Вас и отец Симон.
Тръпки ме побиват. Усещам, че полицаят ме гледа и преценява реакцията ми.
— Отче — казва той, — можете ли да внесете някаква яснота по въпроса?
— Не. Не, разбира се. — Обръщам се към Симон — Ти сещаш ли се за нещо?
Погледът на брат ми е отвеян. Пита само:
— По кое време стана?
Долавям тревожна нотка в гласа му. Подсказва ми нещо, което отначало ми се струва нерационално, но постепенно плъзва като мастило в мислите ми. Питам се дали нападението не е свързано с онова, което е сполетяло Уго. Дали убиецът му не е дошъл тук след това.
— Случи се броени минути след като отец Алекс потегли — обяснява сестра Елена.