— Съжалявам, всичко приключи.
Не знам защо мълчанието на Уго ме нарани толкова много. Може би защото последното му обвинение звучеше правдиво. Бях си присвоил авторството на произведение, което не беше мое. Бях се поласкал от мисълта, че неговата изложба е наша обща, и той го беше прозрял.
Ала имаше и друга причина. Съвместната ми работа с Уго ми помогна за кратко да се почувствам съратник в нещо значимо. Никога не съм завиждал на Симон за неговите пътувания и преговори. Бях предоволен да бъда баща и учител. Но когато живееш само с дете, което наскоро е престанало да се храни с биберон, всекидневно копнееш за компанията на зрял човек и изпитваш признателност за кратките си разговори с касиерката в банката или с продавача на месо. Когато сутрин влизах в лабораторията заедно с Уго и се чудех каква ли изненада ни е приготвил ръкописът, който ни беше обсебил, се чувствах, както когато с Мона влизахме в стаята на Петрос и се чудехме какви родители ще ни научи да бъдем това бебе. Без да го съзнавам, бях допуснал Уго да влезе в живота ми през отворената врата, зейнала след Мона. И когато той ме изостави без никакво обяснение, всичко преживяно се завърна. Предишните сънища. Болезненото пробождане на самотата, както отивах на работа, набирах телефонен номер или четях на Петрос, преди да заспи. Усещане, че имам камък на шията, провиснал над бездънна бездна.
И още по-зле, изчезването на Уго сякаш потвърди присъдата, която се съдържаше в изчезването на Мона — че грешката е у мен. Животът ми беше предоставил шанс за намаляване на присъдата, но се оказа, че все още не съм достоен. Последната новина, която получих от Уголино Ногара, беше онзи имейл. И понеже не му обърнах внимание, реших, че най-сетне съм си научил урока.
27.
Когато вземам Петрос от апартамента на семейство Коста, първите му думи са:
— Не искам да се връщаме в палацото на вуйчо. Хайде да се приберем у дома.
— Алегра ли ти каза нещо? — питам.
— Просто искам да си поиграя с количките.
— Можем да вземем някои от играчките ти, но няма да останем в апартамента.
— Може ли да отида и до тоалетната? Тоалетните на вуйчо не ми харесват. Настойчивостта му вече не ми изглежда чак толкова странна.
— Ще те нося на рамене. Така ще стигнем по-бързо.
У дома. Когато бях на седем, със Симон брояхме стълбите до нашия етаж и стъпките до нашия апартамент. С годините стъпките са намалели, но навикът да ги броя си остана същият. С Петрос ги броим на глас. Той твърди, че ще се качва по стълбите по-бързо от мен, когато се върне да живее тук някой ден като световноизвестен футболист.
Цветята в апартамента вехнат. Хекът, който сестра Елена сготви по случай прибирането на Симон, започва да се вмирисва в самотната си чиния в хладилника.
Докато Петрос е в тоалетната, разтребвам малко. Апартаментът отново заприличва на жилище.
— Гладен съм — оповестява Петрос, когато се връща.
Изваждам кутия с мюсли — резервния вариант за самотния баща. Обаждам се на служителя по поддръжката, докато го чакам да се нахрани.
— Марио, обажда се отец Алекс от четвъртия етаж. Трябва да сменя бравата. Имаш ли резервни?
Марио не се слави с експедитивност, но сме съученици и знам, че е благонадежден.
— Отче, радвам се, че сте се върнали — отговаря ми — Веднага се качвам.
Когато Петрос дояжда втората си купичка, вече имаме лъскава нова брава и ключ. Марио дори настоя да ги постави лично.
— Ако ти трябва още нещо, само ми звънни — казва.
Разрошва косата на Петрос. Сигурно е научил за Симон, но реагира на новината по този начин. Това място ми липсва. Не оценявах достатъчно, че съседите тук са ми близки като роднини.
Когато Марио си тръгва, Петрос оставя купичката си в мивката и отива да си поиграе с новата брава.
— Молихме се за Симон — изтърсва той неочаквано. Старая се да прикрия изненадата си.
— И аз, приятел.
— На кого се молиш, когато се молиш за Симон?
— На Богородица — отговарям. — Майката на Христос. Най-висшата сила, на която се молиш за застъпничество.
Петрос кимва сериозно.
— И аз.
Взема една от количките си и разсича въздуха с нея, издавайки звуци като от артилерийска стрелба.
— Защо ме питаш?
Той се почесва по главата.
— Не знам. Обаче тази количка няма батерии.
Отваря чекмеджето с батериите под телефона и решава да натисне копчето на телефонния секретар.
— Всичко ще бъде наред със Симон, Пет… — подемам.
Но когато чувам думите, долитащи от телефона, хуквам да го изключа.