Алекс, аз съм. Съжалявам. Не трябваше да идвам да видя Петрос. Моля те, обади се на ма…
Успявам да спра записа преди края на съобщението.
— Кой беше? — пита Петрос.
Сърцето ми се къса, когато му отговарям:
— Никой.
Той изсумтява недоволно и започва да рови сред батериите.
Значи така ще се чувствам всеки път когато звънне телефонът. Така ще подскача сърцето ми всеки път когато някой потропа на вратата.
— Кога се връща сестра Елена? — пита Петрос.
— Не знам. — Вече ми е дошло до гуша от тези добронамерени лъжи — Няма да е скоро.
Той престава да оглежда батериите и с въздишка мята количката във въздуха към спалнята си.
— Петрос!
Връща се със старото плюшено зайче, с което заспиваше навремето, и го оглежда, все едно го вижда за пръв път. Преди бяха мечета и одеялца, сега са картички с имена на футболисти и плакати. Ще ми липсва малкото ми момченце. Петрос прави последната си обиколка из апартамента.
— Ей, татик! — вика ме, докато се приближава.
Мечето от анимационното филмче по телевизията казва нещо подобно. Може би вече забравя гласа от телефонния секретар.
Аз обаче не. Докато не му кажа, ще чувам този глас във всяко мълчание.
Разпервам ръце и го вземам на скута си. Искам да запомня този миг. Прокарвам пръсти през косата му и започвам:
— Петрос, искам да ти кажа нещо.
Той престава да удря ушите на зайчето едно в друго.
— Хубава или лоша новина?
Знам ли?! Всяка частица надежда казва „хубава“. Всяка капка отчаяние казва „лоша“.
— Хубава — отговарям му. — И после изричам думите, които той чака да чуе, откакто се е родил. — Жената на телефона беше мама.
Той застива. В очите му се появява объркване.
— Върна се преди две вечери — обяснявам. — Докато ти беше в палацото на вуйчо.
Той клати глава. Отначало се съмнява. След това се отдръпва ядосано. Скрил съм го от него. Това чудо, тази божествена поява.
— Тя тук ли е? — пита и поглежда към спалните.
— Не е в апартамента, но можем да ѝ се обадим, ако искаш.
Върховно объркване.
— Кога?
— По всяко време, струва ми се.
Взира се с очакване в телефона на масата. Обаче преди това трябва да изминем известно разстояние.
— Двамата с теб отдавна чакаме това — започвам.
Той кимва.
— Супер отдавна.
— Как се чувстваш? — питам го.
Ръчичката му потупва по масата. Крачетата ритат отдолу.
— Страхотно — отговаря, но всъщност иска да каже: „Побързай, моля те“.
— Помниш ли как Исус се е върнал? — питам го.
Само така ми хрумва да му обясня. Като се позова на историята, която му е най-позната.
— Да.
— Какво се случило, когато се е върнал? Учениците познали ли са го?
Петрос клати глава. Това е най-загадъчният, най-затрогващият момент в евангелията.
— Двама от тях отиваха в едно село, на име Емаус — рецитирам, — сам Иисус се приближи и вървеше с тях, но очите им се премрежиха, за да не го познаят.
Преди си представях, че мъжете са братя — единият по-висок, другият по-нисък. Сега си ги представям като баща и син.
— Когато мама се върне, може да се е променила — обяснявам му. — Няма да изглежда точно като на снимките. Може да не се държи точно както съм ти разказвал. Възможно е отначало да не я познаем. Но въпреки това ще си бъде мама, нали?
Той кима, но всичко това започва да го изпълва с тревога.
— И какво още направил Исус, след като се върнал? — продължавам.
Ама че лош учител съм. Този въпрос има хиляди възможни отговори, а аз очаквам от него да напипа верния.
Ала Петрос знае някак си. Нужни са му няколко секунди, за да се настрои на моята вълна, да хармонизира мислите си с моите, но ние открай време се разбираме.
— След като Исус се върнал — отговаря ми с леко отчаяние, — отново изчезнал.
— И ако мама отново замине, ние ще се натъжим, но ще разберем, нали?
Той рязко обръща глава настрани и се смъква от скута ми. Изтрива сълзите си с резки движения, иска да забележа колко е разстроен.
Коленича до него. Ако му внуша страх от пристигането на Мона, ще споделя с него най-лошото от себе си. Онази своя част, която е неспособна да се надява. Сърцето ми се свива от тревога заради него, но пак заради него трябва да се справя по-добре.
— Петрос, сигурен съм, че тя няма да си тръгне. Убеден съм, че нямаше да се върне, ако възнамерява да го направи. Мама те обича. И ще те обича винаги, каквото и да се случи. Никога не би те наранила. За нищо на света.
Той кима. По миглите му има капчици, но очите му вече са сухи. Точно това иска да чуе.