Обхващам телцето му. Ребрата му са по-тънки от пръстите ми.
— Когато те види, тя ще изпита невероятно чувство. Нищо на света не може да сравни с майчината любов към нейното момченце.
Присъдата на цялата ни религия. Обичта между майка и дете е най-чистата любов в цялото мироздание.
Ала не искам да му внушавам напразни надежди. Никой от нас не знае какви са мотивите на Мона. Двамата с нея сме създали един крехък живот, но катаклизмите, които тя предизвика, са повсеместни. Сега обаче трябва да съсредоточим всичките си сили върху Симон И все пак не мога да лиша Петрос от този момент. Толкова дълго го е чакал.
— Може ли мама да дойде? — пита той и посяга към телефона. — Моля те!
— Можем да ѝ се обадим — отговарям. — Съгласен ли си?
Пръстчето му е на копчето. Изгаря от нетърпение да го натисне.
— Чакай — спирам го. — Помислил ли си какво да ѝ кажеш?
Той кимва без никакво колебание. Сърцето ми се къса. Не съм допускал, че си има подготвен сценарий за този разговор.
— Добре тогава — казвам. — Давай.
За моя изненада обаче той ми връща телефона.
— Може ли да го направим заедно? — пита.
Пръстът ми е върху неговия, когато натискаме копчето.
— Готов ли си?
Не може да отговори. Слуша позвъняването като омагьосан.
Мона вдига почти на секундата. Като че ли сме се обадили на честотата ѝ за спешни случаи, запазени за супергерои Петрос е поразен.
— Алекс? — казва тя.
Сините очи на сина ми са безбрежно небе. Включвам микрофона на слушалката. Вече съм само очевидец.
— Ало? — казва тя.
Петрос се стъписва. Не познава гласа ѝ. Дълбоко в себе си усеща, че още не е готов. Устните му се извиват в усмивка.
— Мамо? — прошепва.
Как ми се иска да видя лицето ѝ!
От микрофончето се разнася хлипане. Петрос се взира стреснато. Не познава майчиния си плач.
— Петрос — казва тя.
Той отново ме поглежда. Този път не за да му вдъхна увереност, а за да му подскажа нещо. Осъзнавам, че никога не е съществувал сценарий за този разговор.
— Много се радвам, че ми се обаждаш — казва Мона.
И тя търси думите. Няма никакъв опит в това мое основно всекидневно занимание — да разговаря с детето ни.
— Аз… ти… какво прави днес? Забавлява ли се с татко?
Изрича въпросите бавно, сякаш говори с дете, два пъти по-малко от него. Но Петрос вече се е съвзел. Не отговаря на въпроса ѝ, а следва собствения си план.
— Можеш ли да дойдеш у дома?
Сварва и двама ни неподготвени.
— Ами не знам дали… — казва Мона.
— Може да дойдеш веднага. Вечеряме мюсли.
В отговор тя избухва в смях, който смайва Петрос. Не е знаел, че в майка му има такива звуци.
— Петрос, миличък — казва тя все още през смях, — трябва най-напред да поговорим с баща ти за това.
Петрос побутва телефона върху масата.
— Добре, татко е до мен — осведомява я.
Тя пристига двайсет минути по-късно. Можех да я спра, но никога не съм виждал сина си обзет от такава огромна радост. Втурва се да отвори вратата и все едно влак профучава през тъмен тунел. Бог да го благослови, изобщо не се поколебава.
Мона е облечена с дрехи, които виждам за пръв път. Никакъв консервативен летен пуловер — тази вечер носи индиговосиня лятна рокля с голи рамене. Красива е. И въпреки това, докато коленичи, разперила ръце за прегръдка, която не е сигурна дали Петрос ще приеме, ус — мивката на лицето ѝ е изкуствена. Доловил страха ѝ, той също изведнъж се изпълва с несигурност и тромаво се люшва напред в обятията ѝ. И двамата не продумват.
Олеква ми. Петрос е прекалено малък, за да разбира какво е съжаление, но моето тяло вибрира от усещането, че в момента си играем с тази тъмна материя.
Мона бръква в найлонов плик на пода до краката си и казва:
— Донесох вечеря.
В кутии. Нейният отговор на нашата жалка вечеря с мюсли.
— Подарък от баба.
Петрос поглежда към кутиите и казва, като че ли има още време да промени поръчката си:
— Любимата ми пица е „Маргарита“.
— Съжалявам — казва притеснено Мона. — Донесла съм само качо е пепе.
Спагети със сос от сирена. Дяволът в мен се ухилва. Както ги приготвя майка ѝ, ще са твърде люти за Петрос. Подходящо запознаване с тъща ми, с която винаги съм бил любезен по принуда.
— Е, вече хапнахме мюсли — обяснява Петрос, хваща я за ръката и я дръпва настрани. — Колко време ще останеш? Ще спиш ли тук?
Мона търси помощта ми с поглед.
— Не тази вечер, Петрос — обаждам се и го галя по косата.
Той се мръщи. Ако така ще изглежда новото командване, не му допада.