— Защо? — пита.
За мое учудване точно в този момент Мона решава да прояви твърдост.
— Петрос, още не сме готови за това. Трябва да бъдеш търпелив.
Гневът, изригнал на лицето му, е прелестно неподправен. Какви лицемери сме само! Дай ни обич, но не още.
— Нося ти нещо — казва тя и бръква в чантата си.
Петрос чака обнадеждено, но получава само снимка в рамка. На нея сме двамата, гледаме футбол по телевизията. Аз съм вдигнал ръцете му във въздуха, ликуваме след някакъв гол. Налага се да се овладея, като си давам сметка, че тя е пазила снимката с години. Петрос обаче я дръпва от ръцете ѝ и казва:
— Добре, мерси. — И я тупва на най-близката маса.
Притичам се на помощ на жена си.
— Дай да прибера пастата в хладилника.
И за пръв път, докато поемам кутиите от нея, пръстите ни се докосват.
Този час, който прекарваме заедно, е мъчителен, отчасти защото е твърде очевидно колко великолепно се чувства Петрос. Мона се държи неловко с него, но той не се нуждае от никакъв преход, от никаква постепенна подготовка за присъствието на непознат възрастен човек. Води я в стаята си, сяда на пода и я кани да седне до него. Подробно ѝ разказва истории за други момчета, които тя не познава и чиито лудории няма как да проумее.
— Тино от долния етаж. Беше вторник, ама не този вторник. Каза на Джада, че ако му покаже гащичките си, джобните му ще отидат при нея. Тя каза „не“, но той въпреки това опита и тя му счупи пръстите.
И през цялото време си играе с количките или ѝ показва новите си маратонки, които Симон му купи. Току-виж, се оказало, че успее да ѝ разкаже целия си живот преди залез.
За Мона е изтощително да следва темпото му, но тя се опитва да реагира на всяка негова дума, докато накрая капитулира и просто се наслаждава на случващото се.
Най-сетне се чувствам длъжен да се обадя:
— Петрос, скоро ще стане време за лягане.
Не съм планирал да нощуваме тук, но имаме нова брава и бдителни съседи, които ни обичат. И най-вече, имаме шанса да заместим лошите спомени с хубави.
— Не! — възразява Петрос.
— Може ли да му прочета приказка? — намесва се Мона.
Той се настанява обнадеждено в леглото. В тази стая се бяха скрили със сестра Елена, докато непознат бе тършувал из дома ни, но той явно е забравил всичко и всички освен майка си.
— Пижамата — напомням. — И зъбите.
Петрос замъква Мона в банята, където в чекмеджето има стар гребен, две стари четки за зъби и тубичка с паста. Няма чаши, защото плакнем уста с вода от кранчето. Четките ни за зъби са при Лучио, затова Петрос нетърпеливо изплаква една от старите четки. Това свидетелство за нашето мъжко битие предизвиква горчивата усмивка на Мона.
— Паста — нарежда Петрос с тона на хирург, който иска скалпел.
— Паста — повтаря Мона и му подава тубичката.
Погледът ми спира на вещите, пръснати върху плота от нощта на смъртта на Уго, когато Симон набързо си взе душ тук. Той беше като призрак по време на това посещение. Сянката, надвиснала над нашето семейно щастие. Гледам усмивката на сина си и си спомням, че брат ми е сам тази вечер.
Мона и Петрос прочитат няколко глави от „Пинокио“. След това обявявам, че е време за молитва. Той коленичи до леглото си и долепя ръце, а Мона ме поглежда въпросително.
— Разбира се — казвам тихо. — Заедно.
Светът притихва. Нощта настъпва. Защото, дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях.
— Боже всемогъщ и милостив — подемам, — благодарим Ти, че тази вечер ни събра заедно в тази къща. С този благослов ни напомняш, че всичко е възможно в Твоето име. Не можем да познаем бъдещето си, нито да променим миналото, но смирено Те молим да ни водиш по Своята воля и да бдиш над нашия скъп Симон. Амин.
И безмълвно добавям: Боже, не забравяй, че брат ми е сам тази нощ. Той не се нуждае от Твоята милост. Само от Твоята справедливост. Дай му справедливост, Господи.
На прага, преди да си тръгне, Мона ми казва:
— Благодаря ти.
Кимвам.
— За него това означаваше много. — Не мога да кажа нищо повече.
Мона не е толкова сдържана.
— Много бих искала да дойда пак и да видя и двама ви. Искаш ли утре да донеса вечеря?
Утре. Толкова скоро. Утре сутринта трябва да съм в съдебната зала. Трябва да подготвя нещата, за които Минято може да ме помоли по всяко време на деня.
Понечвам да отговоря, но тя вижда изражението ми и махва с ръка.
— Не е задължително да е утре. Обади ми се, когато си готов. Искам да ти помогна, Алекс, не да се пречкам. — Поколебава се. — Дори мога да остана с него, ако ще ходиш в…