— Господин Канали, вие видяхте ли обвиняемия? Сигурен ли сте, че брат му го е видял?
Гуидо отпива вода. Разклаща китката си, за да премести тежестта на часовника.
— Знам къде беше намерено тялото на Ногара. Точно там отец Алекс слезе от пикапа ми. Затова…
Председателят на съда вдига ръце във въздуха.
— По отношение на хронологията: по кое време се свърза с вас братът на обвиняемия?
— Около петнайсет минути преди да дойде на портата. Проверих телефона си. В шест и четирийсет и две.
— И откъде ви се обади?
— От паркинга в подножието на хълма, така каза.
Съдията си записва нещо.
— Колко е пътят до Кастел Гандолфо?
— Двайсет и седем километра. Три четвърти час.
— Сигурен ли сте?
— Изминавам го всяка неделя, за да отида при майка си.
Съдията си записа още нещо.
— Обаче през нощта, когато е бил убит доктор Ногара, е валяло, нали?
— Като из ведро.
— Значи пътуването би отнело повече време, нали?
Гуидо свива рамене.
— Лошото време прогонва хората от пътя и движението е по-слабо. Зависи.
Започвам да проумявам какво прави съдията. Разбира, че Гуидо не е видял нищо в Кастел Гандолфо, но пресмята кога ми се е обадил Симон Възстановява хронологията на смъртта на Уго. Забелязвам, че Минято придобива угрижен вид. Председателят на съда кимва.
— Благодаря ви, господине.
Явно се кани да освободи Гуидо, но Минято му прави знак и съдията го привиква. Всички в съдебната зала наблюдават как Минято подава лист на председателя на съда, който го прочита мълчаливо и после кимва.
— Последен въпрос — казва той.
За пръв път Гуидо поглежда към мен. Очите му са пълни с омраза. Усещам, че е ужасен от всичко това. Иска само да се прибере у дома.
— Разбира се — казва той.
— Защо отворихте портата на брата на обвиняемия?
Сещам се какво прави Минято и за секунда ми дожалява за Гуидо. Положението вече е изяснено, но ако това е начинът да извоюваме свободата на Симон, така да бъде.
Гуидо грейва. Разбира погрешно.
— Направих го, защото с отец Алекс сме израснали заедно. Стари приятели сме.
Председателят на съда отбелязва сухо:
— Поискахте ли му подкуп? Два пропуска за изложбата на доктор Ногара?
Възрастният съдия безмилостно поглежда надолу. Гуидо се гърчи като ранено пале.
— Ами… искам да кажа… — Гуидо Канали всъщност се обръща към мен за помощ. — Не беше така. Казах само…
Минято драска нещо в бележника си. Пълни безсмислици. Просто не иска отстрани да изглежда, че тържествува.
— Господин Канали, свободен сте — възмутено оповестява председателят на съда. — Трибуналът приключи с изслушването на показанията ви.
Гуидо се надига от стола. Наглася колана си и приглажда вратовръзката върху корема си с озадачен вид. Излиза, без да каже нито дума.
— Следващият свидетел — казва съдията и поглежда списъка пред себе си. — Моля, повикайте господин Пеи.
Един от двамата непознати свидетели от списъка на Минято.
Кой е той?, пиша на листовете помежду ни.
Минято не ми обръща внимание.
Мъжът се представя като Джино Пеи, шофьор в папската автомобилна служба. Допускам, че е повикан в последния момент, защото Джани не ми спомена за шофьор, призован да даде показания. Минято наблюдава внимателно.
— Господине — пита председателят на съда, след като клетвите са положени, — тук пише, че работите като координатор на смените. Какво означава това?
— Това не е работа, монсеньор, а признак за старшинство. Означава, че аз съм шофьорът, който изпраща колегите си да изпълняват постъпилите поръчки.
— С други думи, запознат сте с всички постъпили поръчки.
— По време на смяната ми — да.
— От колко време сте шофьор в службата?
— От дванайсет години.
— Колко пътници сте возили за тези дванайсет години?
— Стотици. Хиляди.
— Ако ви попитаме за конкретен пътник, ще си го спомните ли?
— Монсеньор, не е нужно да си го спомням. Имаме архив за всичко. Пристигане на поръчката, приемане на поръчката, вземане на пътника, място.
Съдията преглежда списъка с въпроси, които вероятно са съставени от прокурора.
— Много добре. Бихме искали да ви попитаме за деня на смъртта на Уголино Ногара.
Чудя се дали някой си дава сметка, че тези въпроси ще ударят на камък.
— Извинете, монсеньор — напрегнато казва Джино и махва с ръка към прокурора, — но както казах и на него снощи, не мога да отговоря на този въпрос.
— Защо?
— Няма архив за този ден.
— Как така?