Изгубвам ума и дума.
— Кой е единственият въпрос, който си задават съдиите? Записът от охранителната камера липсва. Пътните листове за колите ги няма. Свидетели под клетва не говорят. Онова, което прави впечатление на този процес, е мълчанието. Съдиите биха искали да разберат каква е причината за него и точно на този въпрос им отговаря прокурорът. Брат ви е повикал вас на помощ. Вашите косми в колата подсказват, че сте му помогнали да я почисти. Вуйчо ви е накарал шофьорите да се закълнат, че ще пазят тайна, след това е позволил на брат ви да промени изложбата на Ногара, както сметне за уместно. Изложбата вече не е допустима тема на свидетелските показания. Накъде сочи цялото това мълчание, отче? Какво ни говори фактът, че брат ви отказва да даде показания? А това, че разполагаме с мобилния телефон на Ногара, само потвърждава всичко, което намеква обвинението.
— Монсеньор, съжалявам…
Минято вдига ръка във въздуха и казва:
— Достатъчно. Вървете.
— Къде да отида?
— Наистина ли си въобразявате — рязко пита той, — че ще допусна да седите до мен, докато съдът разглежда уликите за вашето съучастие? Поставихте ме в положение да се налага да обяснявам на съда, че космите вероятно са от някой друг път, когато сте се возили в колата на Ногара. Налага се да измислям извинения за телефонните обаждания, за подкупа, за изложбата, за мобилния телефон. Махнете ми се от очите! Единствената причина да ви оставя като застъпник е, че не мога да допусна да свидетелствате.
— Монсеньор, не знам какво да кажа. Аз…
Той обаче грабва куфарчето си, обръща ми гръб и се отдалечава.
На входа на двореца е застанал прокурорът. Твърде далече е, за да е чул нещо, но ме измерва с поглед. Минято го подминава, без да си кажат нищо. Прокурорът обаче продължава да ме гледа.
29.
Чакам. Оставам във вътрешния двор дълго след като Минято и прокурорът са влезли отново в залата. Крача, навъртам се, така че да виждам вратите ѝ. Никой не излиза. Но илюзията, че очаквам нещо, е единственото, което ми помага да овладея това безумно чувство. Това гневно и тревожно напрежение, което ми крещи да направя нещо.
Започвам да звъня по телефона. Майкъл Блек не отговаря. Опитвам отново, после трети път. Той ме пренебрегва, но аз ще го изтощя. На шестия път оставям несвързано съобщение.
— Майкъл, вдигни си телефона. Вдигни! Ако си твърде уплашен да се върнеш в Рим, трябва поне да поговориш с адвоката на Симон Той трябва да разбере какво се е случило на онова летище.
Докато говоря, не откъсвам очи от пътя към папския дворец — очаквам Симон. Напразно.
Двайсет минути по-късно излиза криминологът Корви. Един полицай го придружава до границата. Все още няма и следа от Симон.
След това един автомобил с матирани стъкла спира пред съда. Когато шофьорът излиза да отвори вратата, бързо се приближавам.
Задната седалка е празна. Шофьорът ми прави знак да се отдръпна, но аз го заобикалям, за да надникна на предната седалка. И тя е празна.
След секунда вратата на съда се отваря. Архиепископ Но̀вак излиза и поема към отворената врата на колата. Отдръпвам се.
Но̀вак върви със сведени очи и изобщо не ме поглежда. Но изпъва ръка пред себе си, за да ме пропусне да мина пръв.
— Моля — казва.
— Ваше преосвещенство…
Той повтаря жеста си, изчаква ме да мина.
— Ваше преосвещенство, може ли да поговоря с вас?
Но̀вак е едър прегърбен мъж, по-висок от мен с няколко сантиметра. Расото му е съвсем обикновено. По лицето му е изписана тъжна отнесеност, която не му позволява да вдигне очи и да види, че съм познато лице от съдебната зала. Говори се, че баща му, полски полицай, бил премазан от камион по време на пътна проверка, когато епископът бил още момче. А сега с Йоан Павел е на път да изгуби втори баща. Изглежда невъзможно да обясня на този човек мъките на Симон, защото за него страданието е обикновен житейски факт. Трябва обаче да направя нещо.
— Моля ви. Ваше преосвещенство, важно е — казвам.
Но̀вак не помръдва.
— Да, знам, отец Андреу.
И за пореден път прави жеста. Най-сетне проумявам. Кани ме в колата си.
Сърцето ми бие бясно, докато се качвам. Расото ми пречи. Пристягам го плътно около тялото си и се плъзгам в далечния край на седалката, за да направя място за Негово преосвещенство. Шофьорът му помага да се качи. Помня как татко ме стискаше за рамото и ми сочеше Но̀вак, когато се разминавахме с него по улиците. Тогава архиепископът беше в разцвета на силите си. В момента е на шейсет и пет. Тялото му има същата оловна тежест като това на Йоан Павел, а вратът му е като дуло на оръдие. Очите му не са се предали, но някак са се отдръпнали. Все още се усмихва, но дори в усмивката му има тъга.