Не казва нищо, докато шофьорът затваря вратата след него. Нищо и докато колата потегля. За миг мярвам Минято да излиза от съдебната зала. Той ме вижда през предното стъкло и зяпва учудено.
— Помня ви — казва най-сетне Но̀вак с бащински тон. — Като момче.
Старая се да не стана жертва на страхопочитанието си, да не се почувствам отново дете.
— Помня и брат ви.
— Защо му помагате?
Той леко се привежда и намалява разстоянието помежду ни. Сведените му очи следват моите, докато говоря, показват ми, че той слуша.
— Брат ви направи нещо изключително — казва архиепископ Но̀вак, произнасяйки последната дума с характерния си полски акцент. — Светият отец е признателен.
Значи Но̀вак знае за изложбата. За православните свещеници.
— Ваше преосвещенство, имате ли представа къде държат брат ми?
Въпросът прозвучава по-емоционално, отколкото съм възнамерявал. Но архиепископът изглежда толкова загрижен, толкова внимателен към чувствата ми.
— Да — отговаря той и навежда очи, с което признава колко мъчителна е темата за мен.
— Не можете ли да го освободите? Не можете ли да прекратите процеса?
Докато минаваме през първия вход на папския дворец, швейцарските гвардейци отдават чест.
— Процесът си има цел — отговаря Но̀вак. — Да установи истината.
— Но вие знаете истината. Знаете, че той покани тук православните, знаете и защо. Процесът е просто начин кардинал Боя да притисне Симон да даде отговори относно изложбата.
Подминаваме контролните пунктове един след друг. Колата изобщо не намалява.
— Отче — тихо казва Но̀вак, — преди откриването на изложбата утре е важно да научим истинската причина за убийството на доктор Ногара.
И сякаш за да подчертае сериозността на въпроса си, той моли шофьора да спре колата. Пред нас е последното крило на двореца — това на Йоан Павел и кардинал Боя. Колата работи на празен ход във вътрешния двор на Секретариата.
— Брат ми не е убил никого, Ваше преосвещенство.
— Сигурен сте в това, защото сте били в Кастел Гандолфо?
— Просто познавам брат си.
Двама гвардейци се приближават, усетили нещо необичайно, но шофьорът ги отпраща.
— Ако го освободя от домашния арест, ще ми кажете ли защо беше убит доктор Ногара? — пита архиепископ Но̀вак.
Вече разбирам. Забранил е на съда да обсъжда изложбата, защото не иска Боя да научи за посещението на православните свещеници, но без тези показания Но̀вак няма представа защо е бил застрелян Уго и може само да предполага кой е имал причина да го убие. Симон не е казал на никого за 1204 година. Дори на човека, подписал документите за преместването на плащаницата тук от Торино.
— Ваше преосвещенство, Уго Ногара откри, че католическите рицари са откраднали плащаницата от Константинопол по време на Четвъртия кръстоносен поход. Плащаницата не ни принадлежи. Тя е на Православната църква.
Но̀вак ме гледа изпитателно. В очите му за кратко просветва нещо. Изненада. Може би разочарование.
— Да, така е — казва.
— Вече сте знаели?
— Но има и още нещо, нали? Нещо друго?
— Не, разбира се.
Архиепископът се пресяга и хваща ръката ми.
— Вие сте много по-различен от брат си.
Без да откъсва очи от моите, потупва седалката два пъти. Шофьорът излиза от колата. След миг вратата до мен се отваря.
— Не разбирам — казвам. — Ще накарате ли кардинал Боя да освободи Симон?
Усещам ръката на шофьора върху рамото си, подканя ме да сляза.
— Съжалявам, отче — казва Но̀вак, — не е толкова лесно, колкото ви се струва. Брат ви не ви е разкрил цялата истина.
Стисва дланта ми, както правеше Йоан Павел на площад „Свети Петър“, когато утешаваше напълно непознати хора. Сякаш съм дошъл чак дотук заради нещо, което не разбирам докрай. Зад мен един гвардеец казва:
— Отче. — Нищо друго.
Но̀вак отдръпва ръката си. Но продължава да ме наблюдава, когато излизам от колата.
Вече имам три съобщения от Минято, който настойчиво ми нарежда да се върна в съдебната зала. Подминавам ги без отговор.
Приближавам се до гвардееца, който е на пост на източната порта. Видял ме е да излизам от колата на архиепископ Но̀вак.
— Давид, нали? — питам.