Кастел Гандолфо е на трийсетина километра от тук. Пътуването отнема четирийсет и пет минути. Би било почти невъзможно един и същ човек да извърши и двете нападения. Пък и не ми хрумва причина. Единствената връзка между нас и Уго е работата ни по неговата изложба.
Симон посочва към дрешника и пита:
— Колко време беше вътре?
— Адски дълго — отговаря доволно Петрос. Най-сетне някой да обърне внимание на неговото страдание.
Но погледът на Симон се отмества към прозореца.
— Повече от пет минути? — питам, защото усещам, че брат ми наистина иска да разбере.
— Много повече.
Значи полицаят не е бил откровен с нас. Защото от вратата на апартамента до границата се стига за една минута тичешком. Тази вечер никой няма да бъде заловен на портите.
Той затваря бележника си и се изправя.
— Долу ви чака кола, сестро. Не бива да се прибирате пеша в тъмното.
— Благодаря ви — казва Елена, — но ще пренощувам тук. Заради малкия.
Полицаят отваря вратата малко по-широко.
— Игуменката ви очаква. Шофьорът е в коридора и ще ви отведе долу.
Сестра Елена е упорита възрастна монахиня, но не би спорила с полицията пред Петрос. Целува го за лека нощ и докато обхваща бузката му с длан, осеяната ѝ със старчески петна ръка трепери.
— Ще ти звънна по-късно — казвам ѝ аз. — Искам да те питам за още някои неща.
Тя кимва безмълвно. Петрос се сгушва в прегръдките ми, когато сестра Елена си тръгва. Пръстчетата му са вкопчени във футболната фланела, с която не се разделя. Отпред тя е мокра от сълзите му. В този миг забелязвам раклата, избутана пред вратата на дрешника. Явно сестра Елена първа е излязла от там, за да позвъни на жандармерията. И е накарала Петрос да остане вътре, за да е на сигурно място. Значи синът ми е стоял самичък в тъмния дрешник.
Усещам го как диша до шията ми и си давам сметка, че трябваше да е в леглото още преди половин час. Усещам колко е изтощен по това колко натежава тялото му.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — прошепвам му.
Отправяме се към кухнята и той ми посочва счупената чиния върху плочките.
— Аз го направих. Без да искам.
Изправям съборения стол. Елена явно го е грабнала от мястото му, нищо че тежи петнайсет килограма. Свалям от една полица портокалова фанта, пазена само за специални случаи. Тя е любимата напитка на Петрос, откакто видя, че кардинал Ратцингер я пие в „Кантина Тиролезе“ в града. Той заравя нос в пластмасовата чаша, а аз поглеждам над рамото му към бъркотията в коридора, която продължава и по посока на спалнята ми. По някаква причина е подминала стаята на Петрос. Което потвърждава версията на Елена за случилото се.
— Има буря — отбелязва Петрос, изплувал от портокаловата лагуна.
Кимам разсеяно. Сигурно си мисли за мъжа навън, за нападателя, който не е заловен. Наблюдавам полицая, който се връща от оглед на спалнята ми. Когато минава покрай вратата на Петрос, се появява Симон Полицаят го пита нещо, а брат ми отговаря:
— Не, племенникът ми преживя предостатъчно за една нощ.
— Тате? — вика ме Петрос.
Обръщам се. Той ме гледа очаквателно.
— Да?
— Попитах дали колата се повреди в дъжда?
Нужно ми е малко време да разбера. Петрос се чуди защо двамата със Симон се прибираме толкова късно, защо той и сестра Елена са били сами, когато е дошъл онзи човек.
— Ами… спукахме гума.
Фиатът често се разваля. Петрос е истински авторитет, що се отнася до изтичането на масло и повреденото динамо. Понякога се притеснявам, че се превръща в енциклопедия на злощастията.
— Добре — казва той, наблюдавайки как чичо му затваря вратата след полицая.
Апартаментът отново си е наш. Симон присяда до племенника си и ръстът му успокоява Петрос, който се премества на ръба на стола като кацнала на клонка пеперуда, която се припича на слънцето.
— Утре ще се върнат — заявява Симон.
Кимвам. Не можем обаче да обсъждаме пред Петрос онова, което се налага да предприемем.
Брат ми полага огромната си длан върху косата на племенника си и я разрошва. От расото му се сипят прашинки от засъхналата кал.
— Наложи ли се да вдигате колата? — пита Петрос.
— Моля?
— За да смените гумата — пояснява Петрос.
Със Симон се споглеждаме.
— Аз просто използвах… — замотава се Симон и щраква с пръсти във въздуха.
— Крик? — подсказва Петрос.
Брат ми кимва и рязко се изправя.
— Ей, Петрос, трябва да се поизмия, ясно? — Поглежда ме и добавя: — Ubi dormiemus? — На латински. За да не разбере Петрос. Пита къде ще спим.