— Денис, отче.
— Денис, трябва да видя брат си.
Покоите на кардинал Боя са над нас. И Симон е точно там.
— Ще съобщя, че отивате.
— Не, сам ще се кача.
Пристъпвам към вратата, но той ми препречва пътя.
— Отче, трябва първо да се обадя.
Избутвам го настрани.
— Съобщете на кардинал Боя, че братът на Симон Андреу идва да го види.
Изневиделица се появява втори гвардеец.
— Лорис — разпознавам го аз, — трябва да мина.
Той обгръща раменете ми с ръка и ме повежда надолу по стълбите. В подножието ме пита:
— Какво става, отче?
— Трябва да се срещна със Симон.
— Знаете, че не може да го направите.
— Той е там, горе.
— Знам.
Смразявам се.
— Виждал ли си го?
— Нямаме право да влизаме в апартамента.
— Кажи ми истината.
Той се поколебава.
— Веднъж.
Емоцията, която ме връхлита, е като юмрук в гърлото.
— Добре ли е?
— Не знам.
— Пусни ме да вляза.
— Вече трябва да си вървите.
Отново усещам ръката му върху рамото си. Отблъсквам я. Другият гвардеец, който наблюдава цялата сцена, вика подкрепление по радиостанцията си.
— Вървете си, отче — казва Лорис. — Веднага.
Отдръпвам се. И се провиквам с пълно гърло към прозорците на втория етаж:
— Кардинал Боя!
Още двама гвардейци се втурват към мен откъм Секретариата.
Правя още една крачка назад и се провиквам:
— Ваше високопреосвещенство, искам да видя брат си!
Гвардейците ме сграбчват. Започват да ме избутват към изхода на двора.
— Ще ви кажа всичко, което искате да узнаете! — провиквам се. — Само ми позволете да видя брат си! — Мъча се да се освободя, но гвардейците ме влачат през облите камъни на двора. — Моля ви, трябва да го видя.
В края на двора двамата гвардейци, които са на пост там, затварят една метална порта.
— Вървете си, отче — нарежда ми Лорис и ми сочи пътеката, която извежда от двореца. — Докато все още можете.
Олюлявам се назад вцепенен.
Брат ви не ви е разкрил цялата истина.
Взирам се съсипан през пръчките на желязната порта. И тогава забелязвам нещо в отсрещния край на двора. Завесите на един прозорец на втория етаж са леко разтворени. И между тях за миг мярвам кардинал Боя.
Отдалечавам се вдървено. Минято ме чака на външната порта на двореца. Като вижда погледа ми, той ме хваща под ръка и казва на гвардейците:
— Аз го поемам.
Мълчаливо се връщаме до Трибунала. Не знам дали ме е чул как крещя. Пет пари не давам.
До съдебната зала има кабинет. Минято върши вътре някаква работа, без да ми каже нито дума. Чиновничка от архива му подава папка с документи за подпис. Нови улики. Нови свидетели.
— Не се ли я появил записът от охранителната камера? — пита я той.
Тя клати глава.
Чудя му се как е способен да се преструва, че всичко това не е пълна пародия.
— Това са снимките, които поисках, нали? — пита той, сочейки поредица снимки.
Тя ги разглежда в опит да потвърди. Виждам снимки на познати ми пликчета с улики. Предметите от колата на Уго. Минято ме скастри, задето съм се промъкнал незаконно в онзи паркинг, но въпреки това е поискал доказателствата, които намерих там. Впивам в него гневен поглед.
Той продължава да мълчи.
— Точно така, монсеньор — отговаря служителката.
— Благодаря ви, госпожо.
Ръката му отново се озовава на гърба ми, насочва ме навън. Най-накрая той казва:
— Да вечеряме заедно, отче.
Късен следобед е. Минято вдига ръка над очите си като козирка.
— Не — отговарям.
— Петрос е добре дошъл да се присъедини. Важно е да обсъдим съобщението на гласовата поща, което Ногара е оставил на брат ви в нунциатурата. Трибуналът го допусна като доказателство.
— Не.
Той забожда очи в краката си.
— Разбирам как се чувствате, отче. Може би е най-добре да се откъснете от процеса.
— Ще направя онова, което трябва.
Минято присвива очи.
— Какво точно ви каза архиепископ Но̀вак?
— Че брат ми ме лъже.
— За какво?
Не знам. Ако има сериозно основание, може да е за всичко.
— Кажете ми, отче Андреу.
В този момент телефонът ми звънва. Номерът ми е познат.
— Майкъл? — отговарям незабавно аз.
— Алекс, бях в самолета и телефонът ми беше изключен.
— Моля?
— В момента съм на летището.
— На кое летище?
— В Тимбукту. На кое според теб? Ще бъда в центъра след час. Ако адвокатът на Симон иска да говорим, най-добре да се подготви.
Той ли е?, пита Минято само с устни. Кимвам.