— Нека да говоря с него.
Подавам му телефона.
— Отец Блек? — пита Минято.
Изважда писалка и отваря папката с уликите, за да си запише нещо от вътрешната страна на корицата. Зад него минават камиони по посока на музеите. Отново се замислям над думите на Но̀вак. Откриването. Дотогава остават само двайсет и четири часа.
— Ще дадете ли показания? — казва Минято на Майкъл. — Кога ще се подготвите?
Взирам се в папката в ръката му. В нея са снимките, за които той попита чиновничката. На една от тях е зарядното на Уго. На друга — листчето с телефонния ми номер.
— Трябва да обсъдим случилото се с вас. Може ли да се срещнем в кабинета ми довечера?
До тях са пликчетата с улики, които не можах да разгледам, преди Джани да ме изведе набързо от паркинга. Пакет цигари. Избелялата служебна карта за Ватикана, която Уго сигурно е показвал на гвардейците при всяко свое влизане в страната. Ключодържател. Нищо, което да е достатъчно голямо, за да остави отпечатъка под шофьорската седалка в колата на Уго.
— Той не може да присъства на срещата ни. Не влиза в задълженията на застъпника.
Зяпвам. Пластината на ключодържателя — овална, с гравирани три букви и три цифри. DSM 328.
Дръпвам папката от ръката на Минято, който едва не изпуска телефона. Поглежда ме ядосано.
DSM. Domus Sanctae Marthae. Латинското име на хотела. Трите цифри са номерът на стаята. От пластината липсва едно парченце.
Не може ключът да е бил на Уго. На него не му трябваше хотелска стая. Значи трябва да е на човека, който е влязъл в алфата. Затварям очи. Заблуждавам се. Убиецът не би оставил собствения си ключ. Чий е тогава?
Минято си взема обратно папката, за да си запише нужната информация на корицата. Питам се защо Майкъл е толкова услужлив. Не му е присъщо.
Отговорът идва минута по-късно, когато Минято ми връща телефона и казва:
— Отец Блек иска пак да говори с вас.
— Чуй ме — казва Майкъл, — адвокатът ми обясни, че не можеш да присъстваш на срещата ни довечера, затова с теб трябва да обсъдим нещо на четири очи. Да се видим след това някъде. „Свети Петър“?
— На площада ли?
— Не, не, в десния напречен кораб на базиликата. Ще оставя северната врата отворена. Нали знаеш за коя говоря?
Минято се опитва да дочуе за какво става дума. Отдръпвам се.
— По кое време? — питам.
— Да кажем, в осем. А ако не съм там, ще трябва да си намериш нов свидетел за утре.
— За утре ли?
— В осем часа. Разбра ли?
Когато затварям, Минято казва:
— Не бива да се срещате с него. Ясно? Не и без аз да присъствам.
Не му отговарям.
— Лека нощ, монсеньор — казвам. — Ще се видим утре сутрин.
Обаждам се в апартамента на брат Самуел, за да го помоля да погледа Петрос още малко. След това звънвам на Мона.
— Няма да мога тази вечер — казвам.
Явно е доловила нещо в тона ми и пита:
— Всичко наред ли е? Говори ли ти се?
Не ми се говори, но думите сами се отприщват.
— Ядосан съм. Симон ме е излъгал.
Мълчание. Мълчание, което показва, че дълбоко в сърцето си тя все още се съмнява в него.
— За какво те е излъгал? — пита Мона накрая.
— Няма значение.
Отново мълчание.
Най-сетне тя казва:
— Аз съм в апартамента на родителите си. Мога да се срещна с теб навсякъде, само кажи къде.
— Не мога. Просто… ми говори.
— Как е Петрос? — пита тя.
Затварям очи.
— Цял ден съм в съда. Брат Самуел ми каза, че е добре.
— Алекс, звучиш зле. Нека да ти помогна.
Седя на пейка в двора на Трибунала. Последните приходящи служители са се подредили на бензиностанцията. Над покривите на колите им виждам хотела.
— Просто ми трябва малко време да помисля — отговарям. — Ще ти звънна утре. — Поколебавам се. — Съжалявам за тази вечер.
Затварям, преди тя да успее да отговори. Болката, която се усилва от часове, вече е почти нетърпима. Когато със Симон се чувствахме по този начин след смъртта на мама, хуквахме да тичаме. По хълмовете. По стълбите. В сенките на стените. Тичахме, докато не рухнем от изтощение и не се разхладим под струите на фонтаните.
Затварям очи. Върни ми го, Господи. Нуждая се от брат ми.
Броя прозорците на хотела. Знам коя стая е номер 328. Един етаж под тази, в която бяхме отседнали с Петрос, само че в другия край на сградата. По моите сметки трябва да е ъгловата. В момента гледам към западния ѝ прозорец.
Може би утре ще бъде решаващият ден. Може би такъв е планът на Боя. Да държи Симон под арест, докато изложбата приключи.
Западните прозорци са със затворени капаци. Завесите в другите стаи са дръпнати, но обитателят на тази стая не се нуждае от никакъв въздух. Не желае да гледа римския следобед. Отварям капачето на телефона си и набирам номера на рецепцията.