— Сестро, свържете ме със стая триста двайсет и осем, моля.
— Един момент.
Телефонът звъни без прекъсване. Който е там, не желае да говори.
Затварям. И последната кола потегля от бензиностанцията. Въздухът отново притихва. Вятърът развява знамето на Ватикана над входа на „Санта Марта“.
Изправям се. И се запътвам към тази врата със свито сърце.
Монахинята на рецепцията ме изненадва.
— Здравейте, отче, как сте? — пита тя на гръцки.
Инстинктът ми подсказва да отговоря на същия език.
— Много добре, сестро. Благодаря.
— Харесва ли ви престоят в нашата страна?
— Много.
— С какво мога да ви помогна?
— Просто се връщам в стаята си. — Показвам ѝ стария си ключ и отминавам.
Но сигурността е повишена, откакто сме напуснали хотела. Табела във фоайето оповестява, че всеки асансьор обслужва конкретен етаж от сградата. Чувам как обслужващите асансьорите молят гостите да показват ключовете си, преди да се качат в кабината.
Затова поемам по стълбите. Но точно преди да отворя вратата за третия етаж, над мен се разнася глас:
— Отче, сбъркали сте етажа. Тук, горе.
Един гвардеец слиза от площадката на четвъртия етаж, като взема стъпалата по две наведнъж. За щастие, не се познаваме.
— Може ли да видя ключа ви? — пита той. Явно е оставен на пост пред аварийния изход.
Показвам му го и той кимва. Ключът е от стаята, в която бяхме отседнали с Петрос, и на него пише 435.
— Последвайте ме, отче — казва той бавно на италиански и ме повежда нагоре по стълбите.
Четвъртият етаж кипи от оживление — пълно е със свещеници. Смайвам се. По облеклото им разбирам, че това са православните гости на Симон Преброявам единайсет във фоайето. Дванайсети свещеник отваря вратата си, казва нещо на свой колега отвън, после се обръща с гръб. Езикът му не ми е познат. Сръбски?, чудя се. Или български?
И тогава ми хрумва — неколцина от останалите свещеници би трябвало да са гърци. Затова монахинята на рецепцията ме поздрави на гръцки — не знаеше от коя държава съм. Значи Симон е ходил и там. Вероятно е поканил и хора от родината ни.
Колко ли държави е посетил? Колко ли свещеници от колко страни в момента се намират в това фоайе? За пръв път някой се опитва да организира подобно нещо.
Хвърлям поглед назад към гвардееца до аварийния изход. И ми хрумва още нещо. Само папата има власт над швейцарската гвардия. Само папата или Но̀вак може да са изпратили тези войници тук. Би трябвало да са наясно с мащаба на делото на Симон.
Засега мога само да наблюдавам. Свещениците се събират на групички, после се пръсват. Православните нямат един глава, нямат папа като католиците. Константинополският патриарх е почетният им водач, но Православната църква в действителност е федерация от национални църкви, много от които имат собствени патриарси. Дори представата за подобна демокрация сред клира, в която никой епископ не получава нареждания от друг, е кошмар за католиците, рецепта за хаос. Но въпреки това за две хиляди години връзките, създадени от традицията и духовната близост, са превърнали православните свещеници от всички кътчета на християнския свят в братя. Дори в напрегнатата атмосфера на фоайето, дори в това очакване, мъжете пресичат граници и се поздравят един друг. Говорят езика на другия — понякога гладко, понякога неуверено. Усмивките са почти толкова, колкото са и брадите. Имам усещането, че пред очите е древната Църква, светът на останалите апостоли. Чувствам се като у дома си.
Неколцина се понасят групово към мен. Давам си сметка, че стоя пред асансьора. Вратите се отварят и аз влизам вътре. Трима свещеници също прекрачват в кабината, разговаряйки на непознат за мен език. Струва ми се, че дочух думата за вечерна молитва — сигурно точно затова слизат. Един от тях нарежда на италиански на служителя да задържи асансьора. Идват още хора.
Отваря се една стая по-надолу по коридора. Излиза млад свещеник. Брадата му е рядка. Забавя се на вратата, поглежда назад към стаята. Коремът ми се свива развълнувано. Знам какво означава това. Той чака шефа си.
Старая се да не зяпам, когато излиза митрополитът — петдесет-шейсетгодишен, с внушително коремче и красива мантия. И точно както каза Джани, мъжът е с типичната цилиндрична православна калимавка. Другите свещеници във фоайето му правят път, докато той се приближава към асансьора. Хотелският служител посяга към копчето, но митрополитът клати глава. Друг свещеник в кабината казва: