— Почакайте, моля. Идват още хора.
Надниквам в коридора. От същата отворена врата излиза още един митрополит — със златен медальон с изображението на Богородица. Дори отдалече забелязвам, че нещо блести на неговата калимавка — кръстчето, което показва, че е високопоставен митрополит. Той е поне на седемдесет години. Ходи прегърбен. От двете страни го съпровождат помощници, които се грижат да не настъпва одеждата си.
Ала вратата зад него остава отворена. И изведнъж настава оживление. По някаква причина свещениците в коридора започват да си шушукат. Неколцина се скупчват пред отворената врата и надничат вътре. Останалите се отдръпват до по-далечните стени на коридора. Разделят се като водите на море, защото отвътре вече излиза някой. Мъж в бяло.
30.
Тръпка пробягва по тялото ми. Всички свещеници в коридора се покланят. Очите сигурно ме лъжат.
Когато мъжът се приближава, виждам ясно лицето му. Не е Йоан Павел. Някой още по-възрастен е. И има брада, която огражда издълженото му изпито лице. Спуска се до средата на гърдите му, където той стиска в ръка бяла калимавка с малък кръст от скъпоценни камъни. Докато минава покрай другите свещеници, вдига ръка и ги благославя. Замръзвам. Знам кой е той. На лош италиански със силен акцент старецът ми казва:
— Бог да те благослови.
— И вас — отвръщам непохватно, докато двама свещеници излизат от асансьора, за да направят достатъчно място той да влезе.
Симон е постигнал невъзможното. Съгласно традицията на Румънската православна църква нейният най-висш духовник се облича в бяло. Пред очите ми е един от деветимата патриарси на Православната църква.
Устремявам се към стълбите. Асансьорът сигурно ще спре на приземния етаж, до частния параклис към хотела.
И тогава осъзнавам — не мога да ги последвам там. Почти не съм в състояние да общувам с тези хора. Сигурно са ме помислили за свой събрат, защото расото и брадата ми изглеждат православни, но поради схизмата Православната църква не позволява на мен — един католик — да се причестявам заедно с тях. Би било измама дори да се присъединя към вечерната им молитва, без да им разкрия кой съм.
Затова слизам по стълбите до третия етаж. Нервите ми са изопнати. Облягам се на стената и се чудя как изобщо нещата се объркаха толкова. Как нещо толкова красиво и толкова изпълнено с история струва живота на Уго. Как така Симон може да изгуби свещеническия си сан заради него?
Тук, на третия етаж, се отваря врата. От стаята излиза католически свещеник и тръгва към асансьора. Докато натиска копчето, ме оглежда.
Прекрасно познавам този поглед. Явно според него мястото ми не е тук, макар че помежду ни има повече общо, отколкото между мен и православните горе — аз съм католик, признавам папата, всеки от двама ни с този свещеник може да се причестява в църквата на другия.
— Добър вечер, отче — поздравявам на италиански, за да уталожа притеснението му. Или може би по някакъв неразбираем начин да уталожа своето.
Продължавам към стая 328. На вратата се успокоявам и си повтарям Исусовата молитва: „Господи, Исусе Христе, Сине Божий, помилуй мене грешния“.
Тук нищо не може да ми се случи. Тази сграда е пълна с хора, които веднага ще ми се притекат на помощ. Който и да е вътре, ще го поканя да излезе да поговорим. Навън, не в стаята му. Чукам. Никакъв отговор.
Взирам се в шпионката и се чудя дали ме наблюдават. Пристъпвам напред и отново чукам. Пак никакъв отговор.
Вадя телефона си и звъня на рецепцията.
— Сестро, бихте ли ме свързали със стая триста двайсет и осем?
Чувам как телефонът звъни от другата страна на вратата. Заставам пред шпионката, вдигам телефона си във въздуха и го посочвам. Може и така да разговаряме. Все ми е едно. Обаче никой не вдига.
През големия прозорец в другия край на коридора виждам, че слънцето залязва. И тогава ми хрумва нещо. Свеждам поглед.
Под вратата не се вижда светлина. Затова са затворени капаците. Няма никой.
Отново звънвам на рецепцията:
— Сестро, ще сляза на среща в трапезарията. Може ли някой да почисти стаята ми, докато ме няма. В триста двайсет и осем съм.
— Отче, мисля, че току-що ви търсиха по телефона. Веднага ще изпратя да почистят стаята ви. Признавам, че малко се позабавихме.
Благодаря ѝ и изчаквам до асансьора, докато пристигне монахинята камериерка с количката с препаратите. Когато отключва стаята, влизам след нея.