— Какво, за бога? — възкликва тя уплашено.
За миг е тъмно. Откъм вътрешния двор между летвите на капаците прониква слабо електрическо сияние. Тя включва лампите.
— Не ми обръщайте внимание, сестро — промърморвам разсеяно, оглеждайки стаята. — Забравих нещо.
Стаята е почти същата като онази, в която бяхме с Петрос. Тясно легло със семпла табла. Нощно шкафче. Разпятие.
Сядам на бюрото и се преструвам, че си водя бележки, докато я чакам да излезе. Монахинята затваря дрешника и вдига чаршафите от пода до леглото. Явно свещеникът, отседнал в тази стая, спи на пода като Симон. Но като че ли и на леглото е спал някой.
В стаята, изглежда, са отседнали двама души. И сигурно има причина отдавна да не е чистено.
Докато камериерката оправя леглото и изпразва кошчетата, аз оглеждам пода. До лампата има стар куфар, на който не се вижда етикет с името. На нощното шкафче има несесер с тоалетни принадлежности, фотоапарат и книга с меки корици. Монахинята вперва поглед в купчината листове под несесера, после отново поглежда към дрешника.
— Отче, кой е отседнал в стаята заедно с вас?
— Просто един колега — импровизирам.
Нещо привлича вниманието ми. Книгата с меки корици на нощното шкафче. За плащаницата е.
Усещам нервно пробождане в гърдите. Чел съм тази книга. Имам същото издание. Беше открадната от апартамента ми при нападението.
Очите ми тревожно обхождат стаята. В кошчето, което монахинята изхвърля в момента, има стъклена бутилка. Грапа „Джулия“ Любимата напитка на Уго. Но никъде не се виждат стъклени чаши, по нищо не личи, че грапата е била пита тук. Същите бутилки имаше и в кошчето в апартамента на Уго. Където също беше влизал някой. Питам се какво още в тази стая е откраднато от неговия или от моя дом.
Монахинята отново поглежда към купчината листове на нощното шкафче и по някаква причина изведнъж се разбързва да приключи.
Докато чисти банята, се приближавам да разгледам листовете. И замръзвам.
Колелцата на количката на монахинята изскърцват. Последните ѝ думи, преди да затвори вратата след себе си, са:
— Отче, ще изпратя някой да се качи тук. Не мисля, че това е вашата стая.
В крайна сметка не се оказват документи. А снимки. Мои снимки.
Ръката ми трепери, докато разглеждам снимките. Аз, докато се разхождам в градината. Аз пред двореца на Трибунала. Аз, хванал Петрос за ръка в двора долу. И някъде към края я намирам. Аз на излизане от хотела. Същата снимка, която пъхнаха под вратата ми със заплахата на гърба. Мъча се да разсъждавам, но страхът плисва в мен. Име. Лице. Нужно ми е нещо.
Отварям дрешника. На закачалка виси черна дреха с копчета. Расо на римокатолик. Монахинята се е досетила, че не е мое.
Проверявам етикетчето. В държава на еднакво облечени мъже слагаме имената си на дрехите. Обаче и тук няма нищо, само избелелият етикет на шивашко ателие близо до Пантеона. На другата закачалка виси ферайола — дългата наметка, която римските свещеници обличат по официални поводи. И най-сетне загрявам. Пред мен е най-хубавото расо и официалната дреха на свещеник. Този човек се е подготвил за изложбата на Уго утре вечер.
Трябва да разбера кой е. Слагам расото върху леглото и отварям джобното ножче на ключодържателя си. Разрязвам плата точно под яката. Почти невидим разрез, но когато расото се изпъне на раменете на човека, разрезът ще се разтвори и отзад ще видя бялата му риза.
Чувам шум по коридора. Окачвам обратно расото и се каня да тръгвам, когато ми хрумва нещо.
Връщам се до бюрото и преглеждам чекмеджетата. Трябва да е някъде тук. Намирам касова бележка за обяд и нещо, което прилича на талон за глоба. Пъхам ги в расото си.
И тогава го виждам върху нощното шкафче: бележника с логото на хотела. Отварям капаците и го вдигам към полегатите лъчи на залеза. Различавам съвсем слаб отпечатък от нещо ръкописно. Петте цифри на телефонния ми номер.
Значи от тук е листчето в колата на Уго. От тук вероятно са ми звънели три пъти в нощта преди смъртта на Уго.
В тази стая са нощували двама свещеници. Единият от тях е нахлул в апартамента ми, докато другият е проникнал в колата на Уго в Кастел Гандолфо. Всички следи водят към тази стая. Как не спрях камериерката, преди да изхвърли кошчето! Сигурно вътре е имало още нещо освен празната бутилка от грапа.
Внезапно вратата се отваря и в стаята влиза монахиня. Зад нея е камериерката.
— Отче! Обяснете ми. Правя крачка назад.
— Нямате работа тук — възкликва жената. — Веднага елате с мен.
Не помръдвам. Зад нея се появява гвардеец. Същият, когото видях на стълбите.