— Послушайте я, отче — нарежда ми той.
И в този момент ми щуква нещо.
— Ден каталавено италика — казвам на гвардееца. — Име елинас.
Не разбирам италиански. Аз съм грък.
Гвардеецът се смръщва. И после се досеща.
— Той е от онези горе — казва гвардеецът. — Непрекъснато бърка етажа.
Примигвам, все едно не разбирам. Монахинята цъка с език и ми махва с ръка да я последвам. Подчинявам се с облекчение.
В този момент камериерката се обажда:
— Не, той лъже. Говорих с него на италиански.
Водят ме във фоайето, където ме чака полицай. Отвежда ме през вътрешния двор в управлението на жандармерията в двореца на Трибунала. Там има арестантска килия. Само че, вместо да ме вкара вътре, полицаят ме кара да седна на пейка до рецепцията и да изпразня джобовете си.
Вадя касовата бележка от обяда. Талона за глоба. Телефона. Съдържанието на портфейла си.
Той се вглежда още веднъж, когато вижда ватиканската ми лична карта, а когато прочита името, отново се завърта към мен и заявява:
— Помня ви.
И аз го помня. Беше един от полицаите в Кастел Гандолфо в нощта на убийството на Уго.
— Какво, по дяволите, търсехте в хотела, отче?
По ругатнята отсъждам, че съм изгубил уважението му. Вече не заслужавам да се отнасят с мен като със свещеник.
— Искам да се обадя по телефона — казвам.
Взирам се в талона за глоба и се опитвам да запомня номера на колата. Полицаят се замисля и клати глава.
— Трябва да говоря с капитана.
Да върви по дяволите капитанът!
— Кардинал Чифери е мой вуйчо — казвам. — Дайте ми телефон.
Той трепва, когато чува името на Лучио. Но фамилията ми е различна от неговата, затова полицаят не губи самоувереността си.
— Останете тук, отче — нарежда ми той. — Сега се връщам.
Двайсет минути по-късно дон Диего пристига да ме прибере. Очаквам да бъде бесен. И той е. Но не на мен.
— Имате късмет, че няма да изгубите работата си заради това — предупреждава той полицая. — Да не сте посмели отново да унижите член на това семейство!
Вероятно фактът, че полицаят изглежда уплашен, макар да има право, говори много за държавата ни.
Слънцето се е спуснало ниско на хоризонта, докато крачим към палацото на Лучио. Диего не обелва нито дума. Мълчанието му ми подсказва, че съм загазил толкова, че той дори не може да опише колко. Но не мога да мисля за него. В съзнанието ми витае само образът на кардинал Боя, който ме наблюдаваше между завесите.
На входа на сградата казвам:
— Благодаря, Диего, но няма да вляза.
— Как така?
— Трябва да отида на едно място.
Часът е осем и пет. Имам среща с Майкъл Блек.
— Но вуйчо ви…
— Знам.
— Заповедта му беше пределно ясна.
— Ще му се извиня друг път.
Усещам погледа му, докато се отдалечавам.
Слънцето никога не огрява северната фасада на „Свети Петър“. В топлите дни свещениците се събират там да изпушат по цигара в издължените прохладни сенки. Каменните стени са дебели дванайсет метра при ъглите и се издигат по-нависоко от скалите в Дувър. И пъкълът не би ги сгрял.
В този час всички други врати са заключени. Когато се стъмни, служителите на базиликата проверяват всяко стълбище, всяко кътче. Под тази странична врата обаче се вижда ивица бледа светлина. Майкъл сигурно познава някой пазач, който му е задължен.
Влизам вътре и се понасям в прохладния въздух като песъчинка на дъното на морето. Туристите, които идват тук денем, виждат мраморния под и високия до небето купол, но в тази сграда има повече скривалища, отколкото подозират дори мнозина свещеници. Има стълбища, скрити от поглед, които водят към параклиси в самите колони, където свещениците могат да се подготвят и да се молят далече от погледа на миряните. Има сакристии, където прислужници помагат на свещениците да се облекат за богослужение. Високо горе, сгушени зад прожекторите, има недостижими балкони, които дори служителите в базиликата няма как да почистят, освен ако не се спуснат с въжета от металните куки, завинтени в стените. И всичко е свързано с мрежа от проходи в стените. Между вътрешната и външната облицовка на базиликата има тунели, по които човек може да я обиколи цялата, без никой да го види. Затова и никой свещеник не идва тук на поверителна среща.
Майкъл го знае. И може би точно на това разчита. Базиликата е последното място, където някой ще дойде да търси двама свещеници, които се срещат тайно нощем.
Излизам от прохода под гробницата на един от предишните папи и се озовавам на основния етаж. Навсякъде край мен се стеле блещукащ мрак. Зад ъгъла долита метално дрънчене, като при отключване на врата.