— Алекс? — чувам го да пита. — Ти ли си?
Тръгвам по посока на звука към северния напречен кораб. Когато Микеланджело проектирал „Свети Петър“, той предвиждал сградата да е под формата на гръцки кръст — четири рамена с еднаква дължина. Но после добавили неф и гръцкият кръст станал латински, с обърната на изток дълга страна. Сега стоя върху дясното рамо, единствената част от основния етаж, която е оградена и недостъпна за туристи. За повечето източни католици това място е непознато. Покрай стените има кабинки, в които идват да се изповядват поклонниците. Изповедалните са построени като тройни саркофази — отделението на свещеника е по средата, а от двете му страни има по една отворена кабинка. Източните католици обаче се изповядват на открито. Само заради годините, които съм прекарал в тази базилика, разпознавам звука от отключването на тежката дървена врата на отделението на свещеника.
— Майкъл — прошепвам, — аз съм.
Вратата се отваря. За пръв път от години пред очите ми е Майкъл Блек от плът и кръв.
Той изчезна преди шестнайсет години. Веднага след заключението на радиовъглеродния анализ татко се върнал в хотелската си стая в Торино, в която били отседнали заедно, и открил, че Майкъл го няма. Не го видял и във влака за Рим, нито в службата следващия понеделник. Баща ми се опита да го открие, но не след дълго самият той започна да потъва в депресията, която щеше да го изпрати в гроба. Издирването постепенно беше прекратено. И повече не видяхме Майкъл.
Едва по-късно научихме какво се е случило. След пресконференцията православен репортер застанал срещу Майкъл и го обвинил, че е въвлякъл наивните православни свещеници в нашето католическо унижение. Майкъл дръпнал касетофона от ръцете му и го заудрял с него. Репортерът се озовал в болница. Майкъл успял да избегне наказанието само защото торинската полиция не искала да подложи на преследване католически свещеник, защитил реликвата на града им. Сключили споразумение и Майкъл бил изпратен на лечение. Надали някой навремето е бил дотолкова наивен да смята, че след няколко месеца, прекарани в планинска клиника, той може да се излекува от сериозно заболяване. Но пък може би не са мислели, че става дума за нещо сериозно. Все още.
Майкъл винаги е бил буен. Езикът му беше груб. Но италианците разбираха, че той е американец каубой. Истинските проблеми започнаха, след като се върна от планината. Тогава го привлече Секретариатът.
Има места по света, където се налага Църквата да се бори за живота си. Свещеници биват хвърляни в затвора. Отвличани. Дори убивани на улицата. За такива места Секретариатът привлича хора с нужните качества. Американският архиепископ преди вуйчо Лучио в Двореца на губернатора беше висок почти колкото Симон и два пъти по-як. По време на папска визита в Манила, когато някакъв мъж с байонет атакувал Светия отец, американецът сграбчил нападателя и го метнал във въздуха. Майкъл беше два пъти по-дребен от този архиепископ, но в нечии очи беше замесен от същото тесто.
Изглежда, кардинал Боя беше съзрял друг потенциал у Майкъл. Всеки път когато Йоан Павел протегнеше маслинова клонка на православието, Боя изпращаше някой свой Квазимодо да се погрижи да обезсмисли жеста. Няколко злостни забележки, може би едно-две сбивания, и години дипломатически усилия биваха изличавани за броени часове. Симон обвиняваше Майкъл, че е станал любимият Квазимодо на Боя в Турция. Аз обаче обвинявах хората, които бяха привлекли Майкъл, че са прилъгали един избухлив млад свещеник и са го убедили точно когато е бил най-уязвим, че е имал право да се нахвърли на православния репортер. Че би могъл да изгради кариера чрез такива сблъсъци. Свещениците се подчиняват на институциите, те са като глина в ръцете на Църквата. Само необикновено силен човек би могъл да се отърси от влиянието на Секретариата. Човек като Симон. А мъжът пред мен не е такъв.
Майкъл ми се вижда по-нисък, отколкото си го спомням. Диша шумно, почти се задъхва. Напълнял е след хилядите коктейли и официални вечери. Изглежда по-грубоват, отколкото навремето. Не се е бръснал от дни. Причината е очевидна. Надали е лесно да прокараш бръснач по белезите на лицето му. Единият минава като шев под лявото му око. Носът му също не е наред — все още е леко крив. Майкъл протяга ръка за американско здрависване вместо италианска прегръдка. Първите му думи към мен след повече от десетилетие са:
— Мамка му, Алекс. Никой не ми каза, че си останал източен католик. Мислех, че си минал на другата страна като Симон.