Петрос се връща, ухаейки на любимата си паста за зъби с джинджифил и мента. Съблича се по гащета, покатерва се в леглото и придърпва завивката чак до брадичката си.
— Петрос, искам да поговорим какво се случва с чичо Симон.
Той вперва поглед в мен. Неочаквано очите му се изпълват с невинност, с трепетната смелост, каквато може да има само дете, безпомощно да възпре нещата, от които се страхува.
— Помниш ли господин Ногара? — питам.
Той кима.
— Преди пет дни господин Ногара умря.
На челцето на Петрос се образува бръчка. Изчаквам го да каже нещо.
— Защо? — пита.
Защо. Въпросът, на който изобщо не е по силите ми да отговоря.
— Няма причина да се страхуваш. Знаеш какво се случва, след като умрем.
— Отиваме си у дома — казва той.
Кимвам и усилието да прикрия емоциите си ми се струва мъчително.
— А сега — прокарвам пръсти през косата му — трябва да научиш нещо за смъртта му. Не знаем каква е причината. И някои хора обвиняват чичо Симон. Някои хора мислят, че той е наранил господин Ногара.
Мускулче по мускулче Петрос се стяга целият. Усещам го как се разтреперва.
— Не се страхувай — повтарям. — Ние познаваме Симон, нали?
Той кима, но телцето му си остава напрегнато.
— Всъщност знаеш ли къде ходих днес? На едно място, където дойдоха хора от цяла Италия, за да говорят за Симон. И знаеш ли какво казаха някои от тях?
— Как се казва това място? — пита Петрос.
Поколебавам се.
— В един от дворците е. — Махвам с ръка. — Ей там.
— В палацото на вуйчо Лучио ли?
— Не, в друго. — Упорствам. — Там дойдоха епископи и архиепископи, дори кардинали, и знаеш ли какво казаха? Че Симон е много добър човек. Че те знаят същото, което знаем и ние: той никога не би посегнал на никого. Най-малкото на свой приятел.
Петрос кима още по-енергично, но само защото се старае да отговори на очакванията ми. Опитва се да бъде достатъчно силен, за да приеме ужасната новина. Прегръщам го с една ръка и го придърпвам към гърдите си, за да му внуша, че тази вечер не е нужно да бъде голямо момче. Мигом му олеква и той се разплаква.
— Знам — галя го по косата и усещам горещите сълзи през расото си. — Знам.
Плаче като много по-малко дете.
— О, момчето ми — утешавам го и изпитвам необикновена пълнота, каквато съществува само в такива мигове на пълна отдаденост. Аз му принадлежа. Господ ме е създал за това дете.
На нощното шкафче Богородица е отправила закрилнически поглед към Библията. Отворена е на страница, описваща Исус пред съда. Чели сме я много пъти. Но след като я прочетем тази вечер, Петрос ще започне да разбира. Няма откъде да знам какво ще се случи утре при кардинал Боя. Ще поема риск, за който може и двамата да съжаляваме. Но тази вечер ще му обясня защо го поемам по начин, който някой ден ще проумее.
Християнинът живее своя живот по примера на учениците. Като подражава на техните добродетели, но и като се учи от грешките им. Когато учениците трябва да преживеят задържането и осъждането на човека, в когото вярват, те го изоставят от страх. Поставят собствената си сигурност и присъдата на свещениците си над изискванията на съвестта си.
Вярвам в брат си така, както не вярвам в нищо друго на света освен в обичта на това момченце. И никога няма да изоставя и двамата.
Затова нека е такава уговорката помежду ни. Каквото правя за Симон, го правя за теб. Има един Божи закон. И той е любов.
Това е любов.
Петрос плаче и аз го държа в прегръдките си. Няма да го пусна, докато не заспи.
Не ме хваща сън. Посред нощ отивам в хола и сядам на дивана. Гледам луната и се моля.
Преди зазоряване слагам кафеварката на котлона. Братята в съседния апартамент вече са си взели душ в седем без петнайсет, когато ги моля отново да гледат Петрос. Върху масата в кухнята оставям любимата му чаша на супергерой до пластмасовото шише с последната ни фанта. Докато пиша бележката, подбирам думи, които знам, че ще му е лесно да прочете.
Петрос, трябва да отида да помогна на Симон. Ще се върна колкото се може по-скоро. Ако се налага да говориш с мен, брат Самуел ще ти позволи да използваш телефона му. А когато се прибера у дома, ще се обадим на мама, обещавам.
Отново преглеждам думите — когато се прибера у дома — и те засядат на гърлото ми. Толкова се радвам, че отново съм под този покрив. Апартаментът е на семейството ми повече от двайсет години. Това е единственото място, където все още усещам присъствието на родителите си. Но въпреки това знам — Боя е способен да ни го отнеме. Да го даде на друго семейство. И дори Лучио няма как да му попречи. Боя може да накара училището да ме уволни, може да ме прогони и да ме остави без работа във Ватикана. С Петрос може да изгубим правото да купуваме хранителни продукти без мито и привилегиите си, свързани с горивото, и да се наложи да плащаме два пъти по-скъпо за бензин в Рим; може да изгубим талона си за паркиране и изобщо да не бъдем в състояние да си позволим автомобил. Йоан Павел плаща малко повече на всичките си служители с деца, а ако изгубим и тази добавка заедно с работата ми, с Петрос ще останем без нищичко. Спестяванията ми ще ни стигнат само за няколко месеца. Но онова, което се каня да направя, е правилно. Сигурен съм. Моля се на Бог само да не допусне Петрос да страда заради постъпката ми.