Докато крача към двореца, край мен минават архиепископи в автомобили с шофьори. Работници миряни профучават на своите веспи. Монахини въртят педалите на велосипеди. Аз забързано пресичам кръстовището пеша, борейки се със съзнанието за собствената си не — значителност. На първия контролен пункт полицаите се подсмихват подигравателно, когато казвам:
— Поканен съм на среща с кардинал Боя.
Но се обаждат по телефона и се оказва, че съм в списъка. Безмълвно ме пропускат да мина. Сърцето ми тупти учестено, когато пристигам във вътрешния двор на Секретариата. Не знам накъде да поема след това. Джани каза, че има проход, който води до частния двор и до асансьора. Проходът обаче е затворен с голяма порта. Налага се да се върна и да се кача с единствения асансьор, който знам — долу до канцелариите на Секретариата.
Вратите се отварят и попадам в различен свят. Тези коридори са на петстотин години. Построени са мащабно — дълги са шейсет метра и са високи седем метра и половина. Таваните им са изрисувани от Рафаел. Свещениците, с които се разминавам, са служители на Секретариата, бивши първенци на групите си в семинарията, бивши светила от родните си епархии, хора, за които езиковото обучение в Академията не е било по-трудно от обучението по етикет. Въпреки това мнозина от тях няма да успеят. Девизът тук е, че нова врата се отваря всеки път когато бутнеш някой през прозореца. Мисля си, че мястото на Симон никога не е било тук. Тези свещеници не могат да стъпят на малкия му пръст. Вече е доказал, че е създаден за по — велики дела. И въпреки това те ще го бутнат от прозореца при първата проява на слабост.
Прекосявам и последното крило на двореца. На последния контролен пункт на швейцарската гвардия също се обаждат по телефона. Вече само сто крачки ме делят от Симон. Мисълта за него ме придружава на всяка стъпка, иначе бих се ужасил от онова, което правя.
На вратата ме посреща свещеник секретар. Слаб е като вейка и е облечен с толкова скъпо расо, че платът му лъщи като тъмна коприна. Ръцете му са сключени в поза, с която свещениците от Секретариата се предпазват от прегръдката на хората. Той ми се покланя почти незабележимо, след това ме въвежда в библиотека, за която нищо, дори дворецът на Лучио, не би могло да ме подготви.
Подът е застлан с червен персийски килим с размерите на малък вътрешен двор. Стените са покрити със златиста дамаска. Вратите също — тапицирани са като капаците на кутии за бижута и когато са затворени, се сливат със стените. Столовете, табуретките за крака и свещниците са позлатени. Симон ми е разказвал за дворци на Секретариата, където гоблените са дар от ренесансови крале, а златото е донесено от Колумб от Америка. Но секретарят не прави и опит да ме заслепи с тези факти. Той ме повежда към една дълга маса насред библиотеката. Нарежда ми да чакам на стола си — на една ръка разстояние от креслото начело на масата. После си тръгва.
След секунди вратата в дъното се отваря. И вътре влиза величав черен силует.
32.
Да наблюдаваш как кардинал Боя се приближава, е като да стоиш на пътя на валяк. Той изпълва рамката на вратата и пропъжда светлината от стаята.
Хората го наричат prepotente — властен, надменен, тираничен. Човек, едър като двамина и с его на трима.
Надигам се от стола си. Кардиналът винаги изчаква по-нископоставените да му се поклонят или да целунат пръстена му. Не искам да започна този разговор раболепно, но ще е още по-зле, ако пренебрегна протокола.
Боя обаче се запътва право към масата, оставя отгоре купчина документи и един диктофон и казва:
— Изложбата се открива след дванайсет часа. Ако брат ви иска помощта ми, времето изтича.
— Ваше високопреосвещенство, няма да ви помогна, докато не го видя.
Боя разсича с ръка въздуха, пренебрегвайки думите ми.