Значи сме на едно мнение — вероятно не е безопасно да останем тук.
— В казармата на швейцарците? — предлагам. Най-сигурното място в страната след апартамента на Йоан Павел.
Симон кимва и се помъква към душа, полагайки неимоверно старание да прикрие лекото накуцване.
След като той се отдалечава, казвам на Петрос да си вземе любимата пижама. След това включвам компютъра и нетърпеливо изчаквам старият процесор да претърси пощата ми за името на Уго. Напрегнат съм. Ослушвам се за шумове извън коридора.
Появяват се двайсетина съобщения. Всичките от лятото. Последното, отпреди две седмици, е това, което търся. Докато го препрочитам, се чудя дали очите не ме лъжат. Сигурно в момента преценката ми не е трезва. Но когато чувам познатото бълбукане на водата в тръбите, го принтирам, сгъвам листа и го пъхвам в расото си. Отивам при Симон в стаята, която някога беше спалнята ни с Мона.
Заварвам го да сгъва изцапаното расо над торбата за мръсните дрехи, на която навремето майка ни избродира думите: Битие 1:4: И отдели Бог светлината от тъмнината. Той изглежда още по-притеснен. И аз се чувствам така. Сега, когато и Петрос е застрашен, ме обзема тревога. Сестра Елена най-вероятно е спасила живота му.
— Кой може да го е направил? — прошепвам.
Симон издърпва едно от чекмеджетата и тършува вътре за скритите си за спешни случаи цигари. На същата тази тоалетна масичка баща ни държеше два пепелника, защото един не беше достатъчен. Пушенето беше официално държавно развлечение, преди Йоан Павел да го забрани. Но изражението на Симон не се прояснява, когато намира търсеното. Чекмеджето не влиза обратно на мястото си, той го разклаща и цялата тоалетка се накланя.
— Защо са погнали нас? — питам.
Брат ми смъква хавлията и облича бельото си. Вече виждам защо внимава с крака си — кожата му е посиняла. Нещо е пристегнало мускула.
— Не го казвай — предупреждава той, като вижда, че съм забелязал.
Когато служителите на Секретариата влязат в света на коктейлите и на официалните вечери, имат усещането, че са изневерили на духа на свещеничеството. Затова прибягват до едновремешни средства. Някои се бичуват. Други носят власеници или вериги. Трети постъпват като Симон: пристягат бедрата си с груба връв. Това са бързодействащи лекарства срещу насладите на работата в посолство. Симон обаче би трябвало да е по-разумен. Баща ни предпочиташе гръцкия подход: пост, молитва, спане на студения под.
— Ти кога…? — питам го.
— Недей — срязва ме той. — Просто ме остави да се облека.
Време е да се махнем от тук.
Петрос застава на прага, понесъл цяла планина пижами с динозаври.
— Това стига ли? — пита.
Симон бързо се шмугва в дрешника.
— Ела, Петрос — повеждам го обратно към кухнята. — Да почакаме чичо Симон навън.
4.
Казармата на швейцарската гвардия е малко по-надолу по улицата. Достъпът на външни лица е забранен, но двамата със Симон сме прекарали не една и две нощи там след смъртта на родителите си. Войниците ни позволяваха да тичаме заедно с тях, да ползваме спортния им салон, да ходим на партитата с фондю, които си правеха. Сред тези стени преживях първия си махмурлук. Повечето ни стари приятели са се върнали в Швейцария в търсене на нови приключения, но тези, които останаха, сега са офицери. Гвардейците на пост им се обаждат за указания и веднага ни махват да минем.
Заинтригуван съм колко млади ми се струват новите попълнения. Прослужили са нужния период в швейцарската армия у дома, но иначе изглеждат като току-що завършили гимназисти. А някога това бяха мъжете в тази страна, на които най-силно се възхищавах. Сега са просто пораснали момчета, десет години по-млади от мен.
Казармата се състои от три дълги постройки, разделени от тесни, подобни на пресечки дворове. Новобранците спят заедно в сградата пред римската граница. Сградата на офицерите, към която сме се запътили, е най-вътрешната и задната ѝ страна е до папския дворец. Качваме се с асансьора и хлопаме на вратата на най-близкия ми приятел в гвардията, Лео Келер. Отваря ни съпругата му София.
— О, Алекс, колко ужасно! — възкликва тя. — Не мога да повярвам, че се е случило. Влизайте, влизайте.
Новините се разпространяват бързо в тези казарми.
— Може ли да пипна бебето? — пита Петрос и още преди София да успее да отговори, поставя двете си длани на издутия ѝ корем.
Понечвам да го дръпна назад, но тя се усмихва и покрива неговите ръчички с дланите си.
— Бебето хълца — обяснява. — Усещаш ли?
Тя е красива жена със слаба фигура, каквато беше Мона, и със сходна стойка. Дори косата ѝ е като на съпругата ми — с цвят на кестен, но, изсветляла от римското слънце, понякога е като червеникав ореол около лицето ѝ. Двамата с Лео се ожениха преди година, но аз още се взирам в нея и откривам нещо, което всъщност го няма. Изчервявам се заради спомените за Мона, които София възражда, и съпружеските желания на един мъж.