Нямам думи. В нито едно от евангелията не се споменава за нищо от онова, което виждам край себе си. Никакви дворци. Никакви кардинали. Никакви държавни секретари. Боя е измислицата, той е жадният за власт, който няма никакви корени в Светото писание.
— А сега — казва той и отново се обляга напред, — брат ви се нуждае от моята помощ. Кажете ми каквото искам, и ще прибера всички оригинали на доказателствата, които държите в ръка. — Ъгълчето на устната му се повдига. — Можете да ги изгорите в камината ми.
Има право. Без тези доказателства Трибуналът не може да осъди Симон. Но нямам какво да му кажа. Освен истината.
Поколебавам се, а очите на Боя проблясват, като че ли ще му дам онова, което Йоан Павел не е успял да измъкне от Симон. И бих го направил, ако знаех отговорите, които са му нужни.
— Ногара никога не е споделял с мен откритието си — казвам. — Надали го е споделил и с брат ми.
Кардинал Боя присвива очи.
— Всъщност — продължавам, — доколкото ми е известно, единственото противоречиво откритие на Уго е свързано с Четвъртия кръстоносен поход.
Боя изопва пръст във въздуха.
— Не ме лъжете! Вие преподавате евангелията. Вие сте учили Ногара. Знаете истината.
Примигвам насреща му.
Очите му не се откъсват от мен, когато грабва диктофона от масата. Натиска едно-единствено копче и изведнъж чувам механичен глас:
Вторник, трети август. Четири и седемнайсет следобед.
Пауза. И после:
Симон, пак е Уго. Къде си, по дяволите? Защо не си вдигаш телефона?
Гласът му е почти неузнаваем, прелива от толкова гняв и силни чувства, че трепери.
Няма да сменя залите. Не давам разрешение ти и вуйчо ти да променяте нищичко от изложбата.
Целта на работата ми е да представи истината.
Не да обслужи някакви политически намерения.
Следва продължително мълчание. Ръцете ми са се вкопчили в расото. Това е Уго, какъвто го помня, безстрашен защитник на истината, но с плашещо, непознато ожесточение. Гласът му е още по-рязък, отколкото когато се срещнахме на покрива на „Свети Петър“ и той ми каза, че не иска повече да работим заедно. Това обаче е нищо в сравнение със следващото.
Когато отново заговаря, гласът му е различен. Ожесточението е изчезнало. У него не е останала почти никаква искрица живот.
Забрави. Няма значение. Всъщност ти се обаждам, за да ти кажа, че всичко приключи, Симон.
Хиляда двеста и четвърта година няма значение.
Изложбата не може да се състои — по пощата ти изпращам нещо, което ще обясни откритието ми.
Прочети го внимателно и… и ми се обади, Симон.
За Бога, просто ми се обади.
Кардинал Боя спира записа. Мога само да вперя ужасено очи в него. Значи това е допуснал Трибуналът като улика вчера, след като Корви потвърди, че гласът наистина е на Уго.
— Подслушвали сте телефона на Симон — казвам. Още не мога да повярвам на ушите си. Уго звучеше извън себе си от гняв.
— Научих за това гласово съобщение достатъчно бързо — признава Боя, — че да успея да организирам отварянето и копирането на пощата на брат ви в нунциатурата, преди да е стигнала до него.
Изважда още един лист от купчината си и го плъзва към мен. Гърдите ми се стягат.
— По изражението ви съдя, че ви е познато — казва той. Фотокопие от писмото, което намерих в бележника на Симон. Писмото на Уго относно срещата им в Казина. Пръстът на кардинал Боя сочи един конкретен ред. Отнасях се много сериозно към уроците си по евангелистика с Алекс. Сигурно така Боя е разбрал за мен.
— Ногара пише, че прилага доказателство — казва Негово високопреосвещенство. — Е, къде е то?
— Не знам.
— Вие и брат ви играете игрички с мен. В плика беше само този лист. Не знам защо изобщо си направих труда да наредя да го запечатат отново.
— Нямам представа какво е открил Уго.
— Престанете да лъжете.
Взирам се невиждащо в листа. Бавно ми просветва, че това писмо не е, каквото изглежда.
— Теста! — изревава Боя. — Махни този човек от тук.
— Не го правете — примолвам му се. — Нападате невинен свещеник.
Той обаче се обръща към мен и посочва писмото в ръката ми.
— Ще разбера какво е знаел Ногара. Вие току-що сложихте край на бъдещето на брат ви като свещеник.
33.
Писмото. Отварям го отново веднага щом оставам сам. На хълма, където колите и камионите сноват към и от изложбата на Уго за последните приготовления, аз го препрочитам.
Този път, докато чета текста, ме обзема безпокойство. Нещо тук не е наред. Четири дни след като Уго е написал това, ми е изпратил настойчивия си имейл. А в деня, когато го е написал, е оставил гневното съобщение на гласовата поща на Симон. Спокойният и сериозен Уго от това писмо е само фасада. Илюзия.