Времето е против мен. Заседанието на съда тече вече от половин час. Трябва бързо да се връщам в двореца на Трибунала.
34.
Минято снове във вътрешния двор, когато пристигам.
— Защо закъсняхте? — пита ме той.
— Защо сте отвън?
— В почивка сме — отговаря той сърдито, — за да могат съдиите да разгледат новите улики.
— Писмото — казвам.
— И записа от охранителната камера. И служебните досиета.
— Монсеньор, трябва да поговорим.
В този момент обаче полицаите отново отварят вратите.
— Не, трябва да влезете вътре — срязва ме Минято. — Заседанието на съда продължава.
Когато заемаме местата си, полицаите въвеждат Майкъл Блек. Той заема свидетелското място в средата на стаята и отпива глътка от водата в наполовина празната чаша. Явно показанията му са прекъснати от пристигането на уликите.
Понечвам да прошепна нещо на Майкъл, но Минято стисва ръката ми. Хвърлям крадешком поглед към фотокопието на писмото на Уго и ми хрумва нещо ново.
Кардинал Боя сравни православните патриарси с ученика, обичан от Исус. Имаше предвид Евангелието от Йоан. Дали и той не се беше опитал да разгадае писмото на Уго?
Надрасквам нещо в бележника пред себе си — Трябва да се обадя на вуйчо ми — и го плъзгам към Минято.
Лучио е бил със Симон онзи ден в музея. Ако Симон е свалил фотоса, Лучио би трябвало да знае къде го е сложил.
Минято изсъсква нещо, което звучи като Вече е твърде късно. Оглеждам залата, да не би Лучио да присъства, но единственият зрител е архиепископ Но̀вак.
Изправяме се, когато тримата съдии влизат. Майкъл полага клетвата си тържествено, като че ли всички ние, останалите, сме аматьори и той единствен е познавач на протокола.
— Моля, представете се на съда — обръща се към него председателят на съда.
— Отец Майкъл Блек, одитор първи клас.
Съдиите се обръщат към него почтително.
— Благодаря ви, че се съгласихте да пристигнете от Турция, отче — казва председателят на съда. — Трибуналът оценява усилието ви.
Майкъл кимва. На лицето му е изписано сдържаното изражение, с което са прочути свещениците от Секретариата. Невъзмутимо. Аристократично. Оказва се учудващо експедитивен свидетел.
— Отче, познавахте ли покойния доктор Ногара?
— Да.
— Поддържахте ли личен контакт с него преди убийството му?
Майкъл кимва.
— Ногара два пъти шофираше по десет часа от Урфа, някогашната Едеса, до Анкара, за да се среща с отец Андреу в нунциатурата. И двата пъти Андреу беше на някое от пътуванията си, затова аз се постарах да опозная Ногара лично.
При тези думи Минято поглежда назад към Но̀вак, за да види дали той ще възрази срещу това споменаване на пътуванията на Симон Засега нищо.
— Бяха ли Ногара и отец Андреу в добри отношения?
Майкъл прави кисела физиономия.
— Трудно е да се каже, монсеньор.
— Защо?
— Ще бъда честен с вас. Ногара беше досадник. Беше се впил в Андреу като кърлеж. Имам впечатлението, че Симон го спаси от…
— Отец Андреу — поправя го съдията.
— Тъй като отец Андреу го спаси, когато се беше напил до смърт, Ногара стана силно зависим от него.
— Струва ми се, че имате положително мнение за отец Андреу.
— Не бих казал. Имам смесени чувства. Но той е много специален свещеник. И когато хората виждат нещата, които прави, имат определени очаквания към него. Които, за жалост, той насърчава. По мое мнение това е лош подход.
Съдиите надушват кръв. Майкъл кръжи около нещо, представя в хубава светлина ситуация, която не описва подробно. Минято надрасква бележка и я подава на един от съдиите, който веднага я прочита на глас:
— Какви очаквания имаше към отец Андреу в това конкретно положение?
Майкъл леко завърта глава, преди да отговори, и поглежда към епископ Но̀вак.
— Ами отец Андреу работеше за някой, който…
Но̀вак вдига ръка и казва:
— Не.
Майкъл млъква. Съдиите се смиряват. След кратко мълчание един от тях пита:
— Доктор Ногара намеквал ли е пред вас, че отец Андреу го притиска да не обсъжда откритието, което е направил?
— Да.
— Кога?