— Какво искате да…
Майкъл избира точно този момент, за да се обърне към мен с обезумял поглед.
— Алекс, съжалявам, че те излъгах какво се случи на онова летище. Но трябва да разбереш нещо — Симон греши затова. Греши.
Изобщо не разбирам какво иска да каже. Всичко изглежда неясно и далечно. Очите ми не се откъсват от лицето му. От още незарасналите му рани. Не е възможно Симон да му е причинил това. Не е възможно.
Съдиите прекъсват Майкъл. Заявяват, че са приключили с показанията му. Вцепенен се взирам към вратата на съдебната зала. И тогава чувам съдията да призовава следващия свидетел. Онзи, от когото се страхувам най-много.
— Полицай, доведете началника си.
Влиза мрачна фигура, облечена с познатия тъмносин блейзер и фигурална тъмносива вратовръзка. Отдалече лицето му е само крив нос и мрежа от бръчки. Но докато се приближава, всичко се събира в черните му очи. Той е човекът, който вижда всички нас, който забелязва всяко лице, спряло се да зяпа папата. Служи между тези стени почти петдесет години, от които четирийсет е директор на охраната на папата, и в деня, когато Йоан Павел беше прострелян два пъти и едва не беше убит на площад „Свети Петър“, този човек лично се спусна и залови извършителя.
Сега мърмори неразбираемо думите, докато се заклева. Но съдиите проявяват толерантност. Вестникът на Ватикана пише, че той никога не е давал интервю. Нито едно за пет десетилетия.
— Господин началник, представете се на съдиите, моля.
Той оглежда всеки монсеньор, един по един. После отговаря с плътен глас:
— Еудженио Фалконе. Главен инспектор на ватиканската жандармерия.
И без да чака да го подканят, бърка в джоба си и изважда лист хартия. Бележките си.
Тази гледка привежда Минято в действие. Той вдига ръка и написва нещо в бележника си. Едва смогвам да го прочета, преди да го подаде на съдиите.
Канон 1566: Свидетелите дават показания устно, не четат от писмени материали.
Съдиите не му обръщат внимание. Трибуналът ще изслуша началника.
— Жертвата е убита с един-единствен изстрел в дясното слепоочие — започва да чете Фалконе — от 6,35-милиметров куршум, изстрелян от упор. Оръжие с такъв калибър е регистрирано на името на жертвата и имаме основание да смятаме, че преди убийството е държал пистолета в кутия в колата си.
Това изявление стъписва съдиите. Но в него се съдържа липсващото късче: предметът, изваден изпод шофьорската седалка в колата на Уго, е кутия на пистолет.
— Намерихме прозореца на автомобила на жертвата строшен — продължава Фалконе, — а кутията вече я нямаше в автомобила. Заключението ни е, че обвиняемият е нахлул в колата на жертвата и е взел оръжието, за да извърши убийството.
Председателят на съда се впуска в първоначалната посока на разпита си:
— Научихме от криминолога доктор Корви, че сте очаквали да намерите конкретен модел пистолет. Правилно ли се оказа предположението ви?
Фалконе прибира бележките си. Устата му е по-тънка от разрез, когато казва:
— Все още търсим пистолета и кутията.
— Бихте ли коментирали факта, че при тялото на жертвата не е имало нито часовник, нито портфейл? Тези вещи открити ли са в Кастел Гандолфо?
— Не.
— Все пак това не ви ли кара да подозирате обир?
— Кара ме да подозирам инсцениране на обир.
— Защо?
— Някой беше проникнал със сила в колата на жертвата, но жабката беше непокътната. Минято бързо нахвърля още една бележка и я изпраща до най-младия съдия.
— Господин началник — намесва се съдията, — бихте ли ни казали колко дни търсите тези вещи: пистолета, кутията му, портфейла и часовника?
— Шест дни.
— А колко души провеждат издирването?
В тона на Фалконе се прокрадва отбранителна нотка.
— Дванайсет на смяна. Три смени дневно.
Почти една трета от ватиканската жандармерия.
— Получихте ли помощ?
— Да, от карабинерите. — Италианската полиция.
— Къде може да са тези вещи?
Фалконе вперва гневен поглед в съдията. Не отговаря.
— Пред мен е копие от полицейския ви доклад — казва младият съдия. — Един от агентите ви, Брако, е разпитал отец Андреу в Кастел Гандолфо. Така ли е?
— Да.
— На какво разстояние са били двамата един от друг по време на разпита?
Фалконе се смръщва. Въпросът е неразбираем за него.
— На една ръка разстояние? — пояснява съдията. — През маса?
— На ръка разстояние.
— Значи Брако е огледал добре отец Андреу?