— Петнайсет минути — оповестява председателят им.
Минято става от масата и се запътва към вратата, но аз го хващам за ръката и го спирам.
— Трябва да поговорим за писмото на Уго — прошепвам настойчиво.
Той е мъртвешки блед. Усещам как целият трепери.
— Не — възразява. — Всичко останало трябва да почака.
Излизам след него в коридора и там заварвам вуйчо Лучио. Вместо да попита как върви делото обаче, Лучио дръпва Минято настрани.
— Вуйчо — викам го аз, усетил удобен случай, — трябва да разбера какво е направил Симон с фотоса, който е свалил от изложбата. Бил си там, когато той…
Лучио ме прекъсва:
— Нищо не знам за това, Александрос. А сега ни остави.
Повежда Минято към един празен кабинет. Последното, което чувам, преди да затворят вратата, е умолителният глас на монсеньора:
— Ваше високопреосвещенство, дадох им материал за размисъл. Още един ден. Моля ви. Трябва да преразгледате решението си.
Завъртам се и хуквам. Разполагам с петнайсет минути. Трябва да намеря Лео.
Когато стигам до казармата и го викам да слезе, той се показва от тесния вътрешен двор по джинси и тениска. Държи карти за игра.
Старая се да се овладея. Да не викам.
— Защо не ми каза, че Симон те е потърсил във връзка с пистолета на Ногара?
Той хваща главата си с ръце.
— Разкажи ми всичко — подканям го. — Имаш десет минути.
— Алекс, не бях аз, а Рюдигер. Знаеш, че не бих…
Повишавам глас:
— Десет минути! Разкажи ми за пистолета!
Той потрива чело.
— Ела с мен — казва.
Отиваме под прохладната сянка на вътрешния двор. Край масата за пикник са насядали другите участници в играта на карти, някои разсъблекли наполовина своите дъгоцветни униформи, смъкнали пъстрите им ленти като горната част на гащеризон.
— Рюдигер, ела за минутка — казва Лео на един от тях.
Мъжът, към когото се обръща, е великан с приплеснат череп. Картите се губят в грамадните му ръце.
— Зает съм — казва той.
Пристъпвам напред.
— Рюдигер, аз съм отец Андреу.
Мъжът се обръща. Веднага захлупва картите си върху масата и се изправя. Уважението към свещениците е вродено на тези мъже.
— С какво мога да ви помогна, отче? — пита. Думите са на италиански, но акцентът е немски.
— Иска да види куфара ти — казва Лео.
Другите мъже край масата вдигат поглед само за секунда. Рюдигер поглежда въпросително Лео, защото молбата не му допада.
— Просто го направи, Рюд — казва Лео.
Великанът изсумтява и вдига презрамките на униформата си.
Тръгваме след него към кулата на Банката на Ватикана, към тясната ивица земя, която швейцарците използват като временен паркинг в нощите, когато искат да отидат в Рим. Колата там, стоманеносив форд ескорт, създаден за по-дребни мъже, е на Рюдигер. Коленичи на облите камъни и бръква в нишата за краката под шофьорската седалка. Чувам изщракване, после нещо като меко отваряне на цип. Рюдигер отново се изправя в пълен ръст. Без да продума, се обръща и подава кутията на Лео.
Черна гумена кутия, не по-голяма, отколкото да побере три тестета карти за игра. Когато Лео ми я подава, съм учуден от тежината. Под пласта гума има солидна метална рамка. А вътре се намира нещо много плътно.
— Симон се обърна към мен — колебливо започва Лео. — Каза, че Ногара незаконно си е купил оръжие в Турция, защото получавал заплахи.
— Защо не ми го спомена?
— Изслушай ме. Беше пушка. Симон ме умоляваше да му я измъкна от ръцете, затова обясних на Ногара, че на него му трябва хубаво компактно пистолетче и че това пльокало с малък калибър със сигурност няма да му откъсне крака по погрешка. Регистрирахме пистолета. Кълна ти се, проточихме колкото се може повече всяка стъпка, постарахме се оръжието да стигне до него възможно най-бавно. След това Симон ме попита как е най-безопасно Уго да го носи — някакъв калъф или кутия, която да му е трудно да отвори, когато е пиян. Точно това бяха думите му. Тогава го свързах с Рюдигер.
Връща кутията на колегата си.
— Лео… — подемам и се питам как е възможно да е седял до мен в хотела, да е слушал как му разказвам подробно за смъртта на Уго и да не ми спомене това. Как е възможно да го е премълчал, дори Симон да го е помолил.
Но очите му ме умоляват да почакам. Умолява ме да не го разпитвам пред другия войник.
Рюдигер неохотно показва няколко цилиндърчета с цифри, вградени отпред в кутията.
— Ключалка с шифър — казва той.
След това обръща кутията и ми показва тръбичката от закалена стомана, обточваща гърба.