Напомнят ми за самотата, която иначе успявам да превъзмогвам.
— Влизайте и сядайте — кани тя трима ни. — Ще ви донеса нещо за хапване. — Но после, изглежда, променя намерението си. — А, разбирам, по-добре не. — Вперила е поглед над рамото ми към брат ми Симон — Аз ще остана тук с Петрос. А вие, отци, отидете да пийнете в столовата долу.
Разчела е нещо в погледа му.
— Благодаря, София — отговарям. Приклякам пред Петрос и добавям: — Скоро ще се върна да те сложа да си легнеш. Дръж се прилично, нали?
— Хайде — прошепва ми Симон и ме подръпва за расото. — Да тръгваме.
Столовата на швейцарската гвардия е на долния етаж на сградата. Вътре е като в тъмница и само няколко строги полилея разкъсват сумрака. По стените има стенописи в естествени размери, изобразяващи някогашния разцвет на тази петстотингодишна армия. Нарисувани са в по-ново време и изглеждат толкова нелепо и карикатурно, че само художник, който вярва в съществуването на чистилището, може да създаде подобно нещо в сянката на Сикстинската капела.
Със Симон се насочваме към една празна маса в ъгъла. Имаме нужда от нещо по-силно от вино. Той е едър мъж и трябва здравата да се постарае, за да усети въздействието на алкохола. Тук обаче имат само вино, затова Симон вече е гаврътнал първата чаша, когато питам:
— Защо някой ще търси нас?
Той прокарва палец по нащърбения ръб на чашата.
— Само да открия кой е причинил това на Петрос… — казва мрачно.
— Наистина ли смяташ, че може да е свързано със смъртта на Уго?
Симон целият трепери от силните чувства.
— Не знам.
Изваждам принтирания лист от джоба си и го плъзвам по масата.
— Казвал ли ти е нещо подобно?
Той го прочита за броени секунди. След това намръщено го побутва обратно към мен.
— Не.
— Мислиш ли, че може да има значение?
Брат ми се обляга назад и си налива още една чаша.
— Вероятно не.
Огромният му пръст кацва на листа, сочейки датата. Отпреди две седмици. Препрочитам думите.
Скъпи Уго,
Съжалявам за случилото се. Струва ми се обаче, че отсега нататък трябва да потърсиш помощ от друг. Мога да ти препоръчам няколко познавачи на Светото писание, които са по — подготвени да отговорят на въпросите ти. Съобщи ми, ако се интересуваш. Късмет с изложбата.
Отдолу е съобщението, което ми е изпратил Уго. Чийто отговор е моето. Това са последните думи, които ми е написал.
Отец Алекс,
Изникна нещо. Спешно. Опитах се да ти се обадя, но никой не вдигна. Моля те, свържи се незабавно с мен, преди да се разчуе.
— Изобщо ли не ти е споменавал за това? — питам. Симон клати печално глава.
— Но ще разбера какво става, повярвай ми — казва той. В тона му долавям превъзходството на служител на Секретариата. Гледайте ни как спасяваме света.
— Кой може да знае, че ще нощуваш в апартамента днес? — питам го.
— Всички в нунциатурата знаеха, че ще летя за изложбата. — Нунциатурата — посолството на Светия престол. Симон добавя: — На никого обаче не съм казал къде ще отседна.
Тонът му подсказва, че и той изпитва същото притеснение. Ватиканът има малък телефонен указател, в който са включени домашните и служебните телефонни номера на повечето служители, включително моите. Но никакви адреси.
— И как изобщо някой ще стигне толкова бързо от Кастел Гандолфо до тук? — питам.
Симон дълго върти чашата между дланите си, преди да отговори:
— Сигурно имаш право. Не е възможно. — Казва го без капка облекчение, сякаш просто се опитва да ме успокои.
Далечни църковни камбани отмерват десет вечерта. Започва смяната на караула. Появяват се гвардейци със сините нощни униформи, връщат се от наряд и изпълват помещението като приливна вълна. Ясно е, че тук няма да намерим убежище от преживените тази вечер страхотии. Докато са били на пост, гвардейците са научили новината за Кастел Гандолфо и двамата със Симон неочаквано се озоваваме в центъра на вниманието.
Пръв до нас сяда старият ми приятел Лео. Запознахме се през пролетта, когато бях трети курс в семинарията, на погребението след единственото друго убийство на ватиканска територия, което помня. Войник от швейцарската гвардия беше убил командващия си офицер в тази казарма, след което беше насочил служебното оръжие към себе си, а Лео пръв беше пристигнал на местопрестъплението през онази нощ. Двамата с Мона се грижихме за него повече от година, докато се възстанови, и дори излизахме по двойки, когато се срещаше с разни жени. Но те не откриваха нищо привлекателно в този зле платен чужденец, задължен с клетва да не обсъжда с никого спомена, който го гнети. Когато Мона си тръгна, Лео помогна на Симон да се грижи за мен. На сватбата му със София тази пролет трябваше аз да ги бракосъчетая, но кардинал Ратцингер доброволно им оказа тази чест. Сега, след дългогодишни сърдечни мъки, и той ще има син. Радвам се да зърна лицето му тази вечер. Нашето приятелство се е доказало в тежки моменти.