— За веригата — пояснява.
— Каква верига?
Посочва към нишата за краката под седалката. Там, под нацепената тапицерия на седалката му, се намират металните релси на седалката. Около тях е увит лъскав черен кабел, по-тънък от велосипедна верига. Има собствен катинар, който се отключва с ключе.
— Прикрепя кутията за седалката — пояснява Лео.
Рюдигер ми показва как завързва кутията.
— Веригата се отключва с ключ — продължава Лео, — но единственият начин да отвориш кутията е с цифрова комбинация. Ако не я отваряш редовно, като нищо можеш да забравиш комбинацията. Особено след като си пийнал няколко с приятели.
Оглеждам размерите.
— Сигурен ли си, че тук се побира берета?
Рюдигер изсумтява.
— Служебното ни оръжие е по-голямо — обяснява Лео. — И идеално се побира в този модел кутия. Симон купи същата за Ногара.
Снижавам гласа си:
— Да допуснем, че някой непознат не знае комбинацията. Би ли могъл да отвори кутията със сила?
Рюдигер се усмихва.
— Опитайте, отче.
Добросъвестно се мъча да отворя кутията с пръсти, защото знам, че той точно това иска да види. След това изваждам от расото си ключа от хотела. Пъхвам ръбчето на металната пластина на ключодържателя в тясното каналче между капака и дъното на кутията. Пасва идеално, но кутията пак не поддава. Когато рязко натискам пластината надолу, металът започва да побелява и се огъва. Още малко, и ще се отчупи парченце точно като онова, което намерих под седалката на Уго.
— Невъзможно е без комбинацията — уверява ме Рюдигер.
Поредната странност, свързана със смъртта на Уго. Той е бил убит от оръжие, което — съдейки по отчупеното парченце метал на пода — изобщо не е било вадено от кутията.
Лео дава на Рюдигер знак, че повече нямаме нужда от помощта му. Великанът заключва колата си и се отдалечава с тежка стъпка.
— Чуй ме — прошепва Лео, — съжалявам. Повтарях си… сигурен бях, че не е убит с това оръжие. Алекс, трябва да разбереш. Това е може би най-безобидният калибър, който съществува. Тъкмо затова го препоръчах. Освен това човек трябва да има лост, за да отвори кутията на Рюдигер. Никой не е способен да го направи. Все още не мога да повярвам.
Познавам този тон — той не ми разказва, изповядва се.
— Със Симон се опитвахме да му спасим живота, като му намерихме този пистолет — продължава Лео.
В момента не съм в състояние да преглътна това.
— Симон знае ли комбинацията? — питам.
— Нямам представа. — Лео се поколебава, после повтаря: — Алекс, съжалявам.
Времето обаче изтича. Почивката на съда приключва след три минути.
— Трябваше да ми кажеш, но случилото се с Уго не е по твоя вина — уверявам Лео.
Връщам се в съдебната зала точно преди полицаите да затворят вратата. На масата на защитата Минято дори не е отворил куфарчето си. Няма бележник между двете места. Той просто се взира невиждащо в портрета на Йоан Павел на стената.
Свидетелското място е празно. Масичката с видеото я няма. Явно инспектор Фалконе е трябвало да отиде другаде, а охраната на уликата е строга. Питам Минято дали сме приключили за днес, а той продължава да се взира в портрета на Йоан Павел и казва:
— Много скоро ще разберем.
Вратата се отваря и влиза архиепископ Но̀вак. За секунда се чудя дали не е последният ни свидетел, но той заема обичайното си място.
Питам се защо ли е тук? Защо изобщо си прави труда да идва, след като Симон е под арест в жилището на Йоан Павел, защо изобщо слуша показанията на свидетели, които знаят за случилото се толкова, колкото и самият той. Сигурно Симон все още отказва да говори. Йоан Павел би могъл да спре този процес с една дума — би могъл изобщо да го предотврати, но след два часа православните свещеници ще отидат в музея в очакване да видят какво е открил Уго и Светият отец има нужда от отговори. При този график единственият ни шанс е последният свидетел.
Изваждам писмото на Уго изпод расото си и впервам очи в цитатите от евангелията. Опитвам се да си представя какво е предизвикало откритието му. Само три седмици преди това той твърдеше, че плащаницата е изнесена от Йерусалим от Тома Неверни Какво може да се е променило?
Ала не успявам да задържа поглед върху страницата. Най-много ме тревожи последният четвърт час от живота на Уго. Усещам до мозъка на костите си, че Симон крие нещо повече от откритието на Уго. Трябва да има причина да излъже, че не е чул изстрела.
Полицаите отварят вратата на съдебната зала. Минято се обръща да погледне. По лицето му е изписано мрачно предчувствие. Неловкостта му кара и мен да се извърна.