— Вашият племенник ли уби Ногара?
— Не — отговаря дрезгаво Лучио.
— Сигурен ли сте?
Вуйчо вдига ръка във въздуха, изпънал обвинително пръст. Гласът му се напряга. Изведнъж проумявам, че не всичко е толкова ясно, колкото съм си представял.
— Ако го е убил — кипва Лучио, — направил го е заради вас.
До мен Минято ахва невярващо. Но̀вак е спокоен като свещеник, приемащ изповед.
— За да скрие откритието му?
Лучио до такава степен е в плен на емоциите, че не може да намери думи, с които да отговори.
— Моля ви — казва Но̀вак, — разкажете ни за плащаницата.
Лучио клати глава.
— Не и преди племенникът ми да бъде освободен и обвиненията да бъдат свалени.
— Ваше високопреосвещенство, това е невъзможно. Светият отец трябва да научи истината.
— Истината ли? — изревава Лучио и вдига ръце. — Вие карате шофьорите ми да се закълнат, че ще пазят тайна. Вие забранявате показания. Вие укривате доказателства. Така ли търсите истината?
Но̀вак отговаря невъзмутимо:
— Без тези предпазни мерки днешната изложба нямаше да бъде възможна. Знаете в колко трудно положение се оказахме.
— Заради православните свещеници, които поканихте!
За пръв път по лицето на архиепископ Но̀вак пробягва тревожна тръпка.
— Това е предсмъртното желание на Светия отец. Воден е от най-добри намерения.
Лучио снижава гласа си почти до ръмжене — студен и заплашителен звук, какъвто за пръв път го чувам да издава.
— Ако Симон е убил онзи човек, то е, защото на всяка крачка му нареждахте да пази делата си поверителни. Затваряхте устата на всеки, който научеше за изложбата на Ногара. А сега се държите така, все едно не забелязвате в събитията собственото си отражение, при положение че го обвиняват все за неща, които е виждал вие да правите и които го обучихте да смята, че искате.
Лучио се овладява. Изглежда по-силен. Ще направи всичко за Симон, дори с цената на собствената си кариера. Никога през живота си не съм изпитвал такава признателност към него.
— А сега — обръща се Лучио към Но̀вак — ви давам право на избор. Освободете племенника ми и свалете обвиненията, и аз ще ви кажа на четири очи каквото ви интересува. Но ако продължавате да се държите с него като с престъпник, между нас ще избухне война. Ще направя така, че тайната, която не искате никой да научи, да се появи на първите страници на всички вестници в Рим. Довечера ще се изправя пред православните свещеници и ще им разкажа всичко. Ще ви накажа, задето вие наказвате него.
Присъстващите в залата не помнят някой да е разговарял с папата или негов представител по този начин. Никой освен мен. Така разговаряха православните с Йоан Павел по време на посещението му в Гърция. Той прие и понесе яростта им като свое лично бреме. Докато чакам реакцията на архиепископ Но̀вак, се моля да притежава мъдростта на Светия отец.
Негово преосвещенство се изправя. Когато заговаря, гласът му не се извисява, не трепва. Но в тъжните му тъмни очи се появява нещо ново. Нещо непознато за мен.
— По силата на властта, дадена ми от Светия отец — казва Но̀вак, — прекратявам тези свидетелски показания. Прекратявам процеса срещу отец Андреу. И прехвърлям присъдата в ръцете на Негово светейшество. — Покланя се на членовете на Трибунала. — Благодаря на съдиите за техните усилия. Съдът се разпуска.
36.
Въздухът край мен се сгъстява. Всеки звук в залата се сподавя и утихва. Съдиите се надигат. Пръсват се, после се изпаряват като привидения от съдебната зала. Съдебният секретар става, после отново сяда, трака нещо на клавиатурата си, явно очаква нови нареждания. Прокурорът поглежда Минято невярващо и взема куфарчето си. Накрая полицаите подканят всички да си тръгват по нареждане на Светия отец.
Минято се привежда над масата на защитата, останал без капка сила. Само Лучио седи изпъчен и не обръща внимание на никого — на жандармерията, на съдебния секретар, на безредието. Вперил е поглед в разпятието над съдийската маса, кръсти се и шепне:
— Благодаря ти, Господи.
Чувам зад себе си познат глас:
— Ваше високопреосвещенство, колата ви чака.
Дон Диего прелита край мен.
— Вуйчо, какво ще стане със Симон? — питам. — Какво ще стане с изложбата?
Лучио обаче е насочил вниманието си другаде. Когато Диего предлага да му помогне и да го изведе, вуйчо го насочва към Минято.
— Помогни на монсеньор Минято да стигне до колата ни. Осигури му всичко, от което има нужда.
Последното, което Минято казва на Лучио, преди да си тръгне, е: