— Ваше високопреосвещенство, подгответе се. Светият отец може да възобнови делото веднага след откриването на изложбата.
Лучио само кимва. Утре си е утре. Днес той ликува победоносно.
— Моля те, вуйчо, кажи ми какво става? — питам го, след като Диего и Минято тръгват.
Той слага длан върху главата ми. Физическата слабост се е върнала. Ръката му трепери.
— Ще знаем повече довечера — отговаря. — След изложбата.
Обръща се и тръгва бавно. Искам да попитам още нещо, но той не поглежда назад.
Когато колата на Лучио се отдалечава от Трибунала, аз се опитвам да се ориентирам в един свят, който внезапно се е променил. Навсякъде край мен миряните излизат от службите си, изпратени у дома по-рано, за да напуснат Ватикана преди откриването на изложбата на Уго. Пред граничните порти са се наредили коли. Черни автомобили чакат пред входа на „Санта Марта“. През стъклените врати на хотела виждам как православните свещеници се тълпят във фоайето. Смътно чувам напрегнатите монахини да предават съобщения на различни езици. Православните свещеници вадят ценните си вещи от сейфовете на хотела — кръстове със скъпоценни камъни, златни пръстени и медальони с диаманти — и аз се чувствам като момче помощник при богослуженията, което меда как свещениците се обличат в сакристията и усеща проявата на църковното тайнство във външните символи. Тялото ми тръпне от тревожна енергия. Мъча се да остана в този външен свят, но вътре в мен всичко бушува.
Винаги съм си представял, че баща ми е умрял в мъки. Че когато сърцето му е спряло, болката го е убила преди липсата на кислород. Не го намериха на стол или в леглото, а на пода в спалнята, свалил гръцкия кръст от шията си. Мона ми обясни, че греша. Че той е страдал, но не както си представям. Но въпреки това аз още държа кръста му в дъното на дрешника си и не го докосвам. И до ден-днешен за мен няма по-ужасяващ образ от този — баща ми на пода.
Евангелието от Йоан твърди, че последните думи на Исус на кръста били ликуващи: Свърши се! Мисията му е изпълнена. Само че тези думи може да изрече само Исус в контекста на теологията. Земният Исус е страдал страховито. Описанието, което дава Марко, винаги ме е разтърсвало от дън душа: Иисус извика с висок глас: Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил? Този вик е проява на крайното страдание, когато Синът Божи се е почувствал изоставен от Бог Отец. Уго ми обясни веднъж, че разпъването на кръст е като сърдечен пристъп, който трае с часове или дни. Сърцето бавно спира. Дробовете бавно колабират. Дори древните римляни, които подпалвали християните, за да ги използват като факли, и ги откарвали на стадионите, за да гледат как дивите зверове ги поглъщат, смятали разпъването на кръст за най-мъчителното наказание.
Симон познава най-добре и двата вида смърт: на нашия баща и на нашия Бог. Дълбоко в сърцето си никога няма да повярвам, че е убил човек.
Въпреки това на свидетелското място Лучио, изглежда, в един миг го сметна за възможно. И ето че сега съмнението се прокрадва в мислите ми Уго звучеше страшно ядосан на онова гласово съобщение, което беше оставил на Симон. Толкова наранен. Сигурно се е наливал с алкохол малко преди да умре, защото човек, способен да изнесе „Диатесарон“ от музея, за да го покаже на православните свещеници, надали действа разумно.
Не знам какво точно се е случило в онези последни мигове, когато само Бог е гледал. И макар да си повтарям, че сигурно е имало още някой в Кастел Гандолфо освен Симон и Уго — двама мъже са нощували в онази стая в Каза, но само един е нахлул в апартамента ми, — истината е, че съмнението на Лучио се е загнездило и в мен.
Когато се прибирам у дома, дворът „Белведере“ ми се струва почти празен. Дори джиповете и колите на пожарната са паркирани близо една до друга, за да има повече място за гостите тази вечер. Каквото и да е подготвил Симон за довечера, то наближава.
Петрос страшно ми се радва. Щастливо пляска с ръце, сякаш през деня е издържал цели пет действия само за да види как на сцената излиза любимият му актьор. Имам предостатъчно опит в това да крия от него злокобните си чувства. Покланям се, докато той пляска. Брат Самуел видимо си отдъхва. За човек на неговата възраст е истински подвиг да прекара единайсет часа с момче на пет години. След час ще се наложи отново ще вземе Петрос, когато аз отида на изложбата.
— Цял ден пита кога ще се върнеш — прошепва Самуел. — Казва, че сега ще види майка си.
Самуел се усмихва, но усмивката му се стопява, когато вижда изражението ми.
— Петрос, кажи „довиждане“ на брат Самуел и да се прибираме — казвам.