Петрос изстрелва юмруче във въздуха. Усмихва се лъчезарно на Самуел, който ме удостоява с печален поглед, все едно пита: наистина ли ще го лишиш от това?
Когато влизаме в апартамента, се улавям, че гледам часовника. Петрос се залавя да подрежда стаята си и да трупа играчките на купчини. Изважда четката и пастата си за зъби. Намира книжката за Пинокио и я отваря на последната страница, която му е прочела Мона. Трябва да спра това.
— Петрос, ела тук да ти кажа нещо.
Той скоква върху стола, после отново на пода. Взема телефона от плота и го оставя на масата пред себе си. Сяда на стола и чака.
— Не можем да се обадим на мама тази вечер — казвам.
Главичката му престава да подскача.
— Когато ти обещах, бях забравил, че тази вечер трябва да отида на едно важно място.
Очите му лъсват като перли. Ръбчетата им почервеняват. Сълзите напират.
— Не! — проплаква той.
— Съжалявам.
— Ти си лъжец!
— Обещавам ти, че ще ѝ се обадим утре…
— Не, обеща тази вечер!
— Тази вечер не е възможно.
Той се разридава и сълзите бликват.
Но и това ще свърши. Всеки друг изблик е имал край. В петгодишното му телце има стара душа, която приема компромиса, без да се удивява на разочарованието.
— Вместо това ще измислим нещо специално, което да направите с брат Самуел — уверявам го. — Какво предлагаш?
Сигурен съм, че ще се примири с нещо. Сладолед. По-късно лягане. Филм. Тази вечер обаче той отказва всичко.
— Не искам нищо! Искам мама!
Може би съм го подценил. Сега не е като друг път. Изваждам портфейла си и започвам да отброявам банкноти. На хълма отвъд Ватикана има парк със зала за видеоигри, куклен театър, въртележка. Ако не взема мерки да прекратя този плач, ще кажа нещо, за което ще съжалявам. Нещо, свързано с онова, което си мисля наистина.
— Можеш да отидеш в „Джаниколо“ — казвам. — Да играеш на видеоигри. Да се повозиш на въртележката.
И за да му покажа колко сериозно говоря, изваждам всички банкноти и си оставям само пет евро. Когато затварям портфейла обаче, нещо се измушва и пада на пода. Петрос се вторачва в него. Лицето му се променя. Устните му се свиват.
Поглеждам надолу. Снимката на Майкъл със счупен нос и насинено око. Само като го вижда, Петрос отново се разревава. Стискам зъби и пъхвам снимката обратно в портфейла си.
— Всичко е наред — успокоявам го, придърпвам го към себе си и поглеждам часовника си над рамото му. Изложбата започва след четирийсет минути.
— На този човек просто му тече кръв от носа — лъжа го.
Но телцето на Петрос е сковано и трепери силно.
— Тате — прошепва той и се сгушва още повече в прегръдката ми, — това е той.
— Какво?
Той заравя лице в рамото ми. Чувам го да проплаква приглушено:
— Това е мъжът от нашия апартамент.
Усещам как горещи сълзи мокрят расото ми. Усещам и как Петрос се опитва да се покатери в скута ми, да се загърне с дрехата ми. Но единствената ми мисъл е: Майкъл. Трябва да кажа на някого. Трябва да направя нещо.
Изправям се, но Петрос остава вкопчен в мен. Стиска расото ми с юмручета.
Пресягам се към телефона върху масичката и звъня на Минято, после на Лучио. Никой не вдига.
— Трябва да вървя. Налага се да те заведа отново у брат Самуел.
Петрос заплаква истерично. Когато го отделям от себе си, бута изпънатите ми ръце, мята се към мен. На лицето му е изписана паника. Затварям очи. Успокоявам се. Коленича.
— Ела тук.
Той се хвърля в прегръдката ми толкова силно, че едва не ме поваля.
— В безопасност си. Татко е тук. Нищо лошо няма да ти се случи.
Галя го по косата. Притискам го. Но пристъпът не отминава. Никога не е плакал толкова безутешно. Изложбата приближава с всяка изминала минута. Майкъл ще присъства. Не мога да остана тук.
Поглеждам към телефона в ръката си и се сещам за едно-единствено решение.
Мона пристига двайсет минути по-късно. Петрос все още диша учестено.
— Мамо — писука той и се приближава към нея за прегръдка.
Инстинктът ѝ подсказва правилния ход — тя сяда на пода и го оставя да се гушне в скута ѝ.
— Брат Самуел също ще дойде — казвам ѝ. Тя кимва. — Отидете у тях, ако искаш, но моля те, не ходете никъде другаде.
Отново кимва.
Пробожда ме вина само като го гледам в обятията ѝ.
Но тя не пита защо ще зарежа разплакания ни син. Не се съмнява в мен.
— Не знам кога ще се върна — казвам.
— Алекс, всичко е наред — уверява ме Мона тихо. — Със Самуел ще се погрижим за него. Тръгвай.