Сърцето ми бие като лудо. Губя време. Закъснявам.
На входа на двора „Белведере“ има полицаи. Над раменете им виждам десетина черни автомобила, паркирани вътре.
— Накъде? — питам.
Полицаите ми сочат на север, към стария офис на Уго.
— Натам, отче. Ще го видите.
Ако Майкъл е нахлул в апартамента ми, значи не е пристигнал тук заради процеса. И всичко, което каза, е лъжа. Бил е в Рим през цялото време.
Набирам номера на Лео, но той не вдига. Оставям му съобщение, предупреждавам го да се оглежда за Майкъл. Най-накрая виждам отключен служебен вход за музея. Вътре на пода са захвърлени отпечатани програми със завити крайчета.
Явно той е звънил в апартамента ми вечерта, преди да нахлуе. Което означава, че е един от мъжете, отседнали в онази стая в „Санта Марта“.
Вземам една програма. С големи червени букви бележка на първата страница гласи:
МОЛИМ ГОСТИТЕ ДА СЛЕДВАТ УКАЗАНАТА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ ПРИ РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ИЗЛОЖБАТА.
На карта е отбелязан маршрутът: от тук надолу към Сикстинската капела дълъг четиристотин метра коридор е разчистен специално за изложбата. Хуквам да настигна останалите, а в съзнанието ми отзад напред се разгръща историята на плащаницата. 2004 г. — отхвърлен е радиовъглеродният анализ. 1983 г. — италианското кралско семейство дава плащаницата на Йоан Павел. 1814 г. — плащаницата е изложена публично, за да се отбележи падането от власт на Наполеон. 1578 г. — плащаницата за пръв път пристига в Торино. 1355 г. — първата известна католическа изложба на Светата плащаница. Пътят неспирно води към Четвъртия кръстоносен поход. Към 1204 г.
Затова Майкъл ме изпрати да говоря от уличния телефон зад хотела. За да ме вижда от прозореца на стаята си.
Когато стигам до залата, на чиято стена е нарисуван Константинопол, спирам удивено. Тук няма никой. И нищо от изложбата не е отстранено, откакто видях експонатите за последен път преди три дни.
Поколебавам се невярващо. Значи вече се е случило. Православните свещеници са узнали, че плащаницата е била открадната от тях.
На мраморния под има следи от обувки. Във въздуха още се усеща телесна топлина. И тогава ги виждам. От другата страна на една витрина, почти невидими в тъмното стоят двама православни свещеници. Стоят в ъгъла и ридаят. Единият среща погледа ми през стъклото. Сълзите са покапали по брадата му.
Но от другата страна на вратата се разнася глас. Плътен, благ глас, като на баща, който утешава сина си. Пристъпвам напред, разпознал акцента.
Минавам между врати, които досега са били заключени, и се озовавам в просторна затъмнена зала. Отначало виждам само няколко глави — лица без тела, надничащи от мрака. Едва когато очите ми привикват с тъмнината, различавам расата, смокингите и черните рокли. Вътре има стотици хора. Започвам да се озъртам за Майкъл, но трудно се придвижвам сред навалицата.
Стените изсветляват по-надолу по коридора. Черното става сиво. Сивото — бяло. В другия край залата сякаш сияе. Там виждам картини по стените. Тук обаче стените са почти голи, изписани са с думи и по тях нарядко са окачени няколко експоната — монети и тухли, — които изглеждат като извадени от дъното на рибарска мрежа.
— Вече знаете историята на Светата плащаница — казва Но̀вак, застанал на подиум в далечния край на залата. — Знаете, че кръстоносците от Запада са я откраднали от Константинопол и са я донесли във владение на Католическата църква.
Той млъква. Присъстващите са се вторачили в него. Поглеждам нагоре. Но̀вак стои със затворени очи, вдигнал юмрук във въздуха. Сваля го надолу, надолу, до гърдите си. Меа culpa, mea culpa, mea maxima culpa. Виновен съм, виновен съм, ужасно съм виновен.
Придвижвам се напред. Православните свещеници са се скупчили плътно на групи, не се отделят един от друг. Обаче католическите свещеници като Майкъл са пръснати из тълпата.
— Прости ни, Господи — казва Но̀вак, — че превърнахме твоята плащаница в символ на нашето разединение. Прости ни за греховете срещу нашите братя.
Цари гробна тишина. Неколцина стари кардинали сред зрителите са с каменни изражения, като че ли Но̀вак се размеква, но Негово преосвещенство продължава:
— За щастие, доктор Ногара направи едно последно откритие, което е още по-важно от всичко, което сте виждали досега.
Преставам да се озъртам за Майкъл. Изненадан съм. Архиепископ Но̀вак ще представи откритието на Уго.
— Както ще видите сега — казва Но̀вак, — Светата плащаница разреши най-сериозната ни теологична криза в един от най-трудните периоди на общата ни история. Без нея нямаше да сме тук тази вечер, защото Ватиканските музеи нямаше да съществуват.