Думите му изобщо не звучат като написаното от Уго в писмото.
— Това е последната зала от изложбата — казва Но̀вак. — Затова, преди да отидем в Сикстинската канела, искам да ви представя помощника на доктор Ногара, Андреа Бахмайер, който ще ви обясни откритието на Ногара.
Докато Бахмайер се качва на подиума, аз отново започвам да си проправям път сред тълпата. И тогава само за миг мярвам нещо сред хората. Расо с дълъг разрез под яката.
Расото, което срязах в хотела.
Обръщам се отново, но вече го няма. Навлизам по-навътре сред хората и се мъча да се съсредоточа над лицата край себе си, опитвам се да не се разсейвам от мисълта, която все по-настойчиво привлича вниманието ми. Бахмайер се покланя на архиепископ Но̀вак и казва:
— От десетилетия светът задава само един въпрос относно плащаницата — автентична ли е? Но доктор Ногара зададе по-хубав въпрос — защо Христос ни я е оставил? Неговият отговор е в тази зала.
Край мен се надига странна енергия. Дори православните свещеници се озъртат и се опитват да отгатнат какво означават думите на Бахмайер. Шмугвам се покрай една тяхна група, като се извинявам на гръцки. И тогава я виждам отново — бялата цепка на срязаното католическо расо. Придвижвам се напред, мъчейки се да зърна лицето на свещеника.
Обаче и той се движи. Проправя си път през тълпата. Изчаквам да видя накъде ще поеме.
— Сигурно се питате — продължава Бахмайер — защо по стените на влизане в тази зала няма окачени експонати, защо има само думи. Защото това е светът, в който се е родила плащаницата.
Той слиза от подиума и посочва изписаните цитати. Микрофонът на ревера му изпълва залата с неговия глас:
— Първата Божа заповед гласи: Аз съм Господ, Бог твой. Да нямаш други богове освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята и що е във водата под земята. Юдеите са спазвали много строго тази забрана. Спомнете си какво ни казва техният историк Йосиф Флавий.
Но̀вак не слиза от подиума, а се обажда с плътния си, плавен глас:
— Събранието на Йерусалим ме изпрати да разруша двореца на цар Ирод, защото е украсен с изображения на животни. Ала друг човек пристигна там преди мен и опожари двореца.
Шии се проточват, за да видят буквите по стената, а свещеникът със скъсаното расо спира. Обръща се да погледне Но̀вак и виждам лицето му в профил. Цялото ми тяло се сковава. Майкъл.
Пресягам се да хвана ръката му, но той се отдалечава. Приближава се към архиепископ Но̀вак.
— Хората питат защо евангелията не споменават образа върху плащаницата — продължава Бахмайер. — Представете си обаче как юдейската общност би реагирала на образа на гол разпнат човек.
Внезапно Майкъл пристъпва напред, за да застане срещу Но̀вак на подиума, но друг свещеник му препречва пътя. Майкъл го заобикаля и аз се хвърлям напред. Пръстите ми стигат до ръкава му. Сграбчвам го.
— Затова учениците са отнесли плащаницата в Едеса — казва Бахмайер. — Езически град, където изображенията не са забранени. Управляван от владетел, който се възхищава на юдеите.
Майкъл се завърта. Поглежда ме, но по очите му не личи да ме е познал. Зениците му са свити и напрегнати. Челото му е мокро от пот.
— Кучи син! — просъсквам.
Той рязко се отскубва от мен и пристъпва към подиума на Но̀вак. Отначало Негово преосвещенство не забелязва присъствието му.
— Но ранната Християнска църква — продължава Бахмайер — остава враждебно настроена към изображенията.
Архиепископ Но̀вак гладко подхваща цитат, но Майкъл застава пред тях двамата. Хвърлям се напред да го сграбча, но той ми се изплъзва.
В този миг нещо връхлита пред очите ми. Вълна от цветове. Швейцарската гвардия се спуска отвсякъде в залата. Майкъл тутакси се изгубва зад стена от гвардейци.
Лицата на православните свещеници са слисани. Проправям си път напред. Само за секунда мярвам сред гвардейците подбелените очи на Майкъл, неистово размаханите му ръце. Мъчи се да извика, но викът му е неразбираем. Запушили са устата му с нещо. Той се опитва да изрита момчетата, но те са непоклатими.
Силна ръка ме стисва за рамото и ме избутва.
— Отдръпнете се, отче — казва нечий глас.
Не помръдвам. Майкъл беснее, мъчи се да изплюе онова, с което е запушена устата му. Двама офицери от гвардията махат на тълпата да се отдръпне, за да могат да го изведат.
— Приятели! — вдига ръце във въздуха Но̀вак. — Моля ви, простете на този човек. Той не е с всичкия си.
Понечвам да тръгна подир Майкъл, но идват още гвардейци и ми препречват пътя.