Симон повдига леко чашата си, за да отбележи появата на Лео. Няколко гвардейци пристигат с него и се настаняват на нашата голяма маса. След малко започват да разливат вино и бира. Дрънчат чаши. След часове на задължителна неподвижност ръцете и устите се движат разпалено. Тук обикновено се говори на немски, но сега превключват на италиански, за да участваме в обсъждането. Не си дават сметка, че ние сме просто приятели на командира им, и започват да задават военни въпроси.
Кой калибър е било оръжието?
В челото или в слепоочието?
Един-единствен изстрел ли е причинил смъртта?
Всичко се променя, когато Лео им обяснява кои сме.
— Значи във вашия апартамент е имало обир? — пита ме възбудено един от гвардейците.
Ясно си представям как историите ще плъзнат из ватиканското селище. Първата ми инстинктивна мисъл е, че случилото се може да застраши Симон Служителите на Секретариата не бива да се замесват в скандали.
— Жандармерията заловила ли е някого? — питам.
Объркват се за кое събитие се отнася въпросът ми, преди Лео да отговори:
— Не, за никое от двете престъпления.
— Някой от съседите ми забелязал ли е нещо?
Лео клати глава. Всъщност момчетата са заинтригувани повече от убийството на Уго.
— Чух, че не позволяват никой да види трупа — отбелязва едно от тях.
Друго момче додава:
— Май имало нещо странно. Нещо по ръцете или краката му.
Грешат. Видях тялото на Уго със собствените си очи. Ала преди да смогна да се обадя, други гвардейци започват да си разменят по-грубовати шеги за рани, подобни на Христовите. Симон стоварва юмрук върху масата и изръмжава:
— Стига!
Тутакси се смълчават. Той е въплъщение на авторитета в техния свят — висок, властен, свещеник. На трийсет и три години е, но си давам сметка, че сигурно им изглежда възрастен.
— Установили ли са как някой е успял да се вмъкне в градината? — питам.
Момчетата чуруликат като накацали върху жица птици. Колективният отговор гласи: не.
— Значи никой нищо не е видял? — продължавам да настоявам.
Накрая се обажда Лео:
— Аз видях нещо.
Масата притихва.
— Миналата седмица, когато бях трета смяна при „Света Ана“, един камион спря на служебния вход.
„Света Ана“ е портата до тази казарма. Там постоянно патрулират гвардейци, за да проверяват идващите от Рим превозни средства. По време на третата смяна обаче портата е затворена. Никой няма право да влиза в държавата ни нощем.
— Беше три часът — продължава Лео, — а камионът започна да примигва с фарове срещу мен. Дадох му знак да се махне, но шофьорът слезе.
Момчетата се смръщват. Това е нарушение на правилата. Шофьорите трябва да смъкнат стъклото на прозореца и да покажат документите си.
— Приближих се, а ефрейтор Фрай беше заел позиция зад мен — продължава Лео. — Човекът имаше италианска шофьорска книжка. И ако щете, вярвайте, имаше и разрешително да влезе. Познайте от кого беше подписано.
Изчаква. Тези гвардейци са още млади и се вълнуват от откриващите се възможности.
— От архиепископ Но̀вак.
Неколцина подсвиркват. Антони Но̀вак е най-високопоставеното духовно административно лице в света. Той е дясната ръка на папа Йоан Павел.
— Наредих на ефрейтор Фрай да звънне горе — продължава Лео, — за да потвърди автентичността на подписа. А междувременно проверих каросерията. — Привежда се напред. — И там намерих ковчег. Покрит беше с платно и отгоре пишеше нещо на латински. Не ме питайте какво. Но под платното имаше голям метален ковчег. Ама наистина голям.
Всички гвардейци около масата се кръстят. Чуе ли за метален ковчег, всеки мъж в казармата си мисли за едно и също. Когато умре папа, го погребват в троен саркофаг. Първият е от кипарисово дърво, последният е дъбов. Обаче средният е оловен.