— Знаеш ли в какво щели да ме обвинят? — пита с разтреперан от напора на чувствата глас.
— Какви ги говориш?
— За случилото се тази вечер. Щели да ме обвинят в нападение над Светия отец. — Очите му се насълзяват. Опитва се да звучи гневно, но не може да прикрие, че е уплашен. — Знаеш ли каква ще е присъдата ми по такова обвинение?
Знам. Най-сетне справедливост. Наказанието за нападение над папата е отнемане на свещеническия сан и незабавно отлъчване от Църквата.
— Бях справедлив към Симон в показанията си — казва Майкъл. — Моля те само вуйчо ти да каже добра дума за мен.
Изрича го много настойчиво и се чудя какво ли си мисли, освен че вече не може да разчита на кардинал Боя за помощ.
— Обясни ми нещо — казвам аз.
Той кимва, защото погрешка смята жеста ми за първа стъпка, за начало на преговори.
— Как отвори кутията с пистолета на Уго? Той ли ти каза комбинацията?
Майкъл се засмива нервно.
— Този ненормалник беше толкова параноичен, че имаше три ключалки на вратата на апартамента си. Смяташ ли, че би ми казал комбинацията?
Боже! Той го е направил. Всичко. Когато с Петрос отидохме в апартамента на Уго, намерихме на пода строшено стъкло. Майкъл не е могъл да отключи ключалките, затова се е покатерил през прозореца.
— Лео — почуквам аз на вратата, — приключихме. Излизам.
Майкъл се взира неразбиращо в мен.
— Е, ще ми помогнеш ли?
Имали са право преди шестнайсет години, когато са го изпратили на лечение в онази клиника в планината. Знаели са точно каква помощ му е нужна. Лео отваря вратата и ме изчаква да изляза.
— Моли се, Майкъл, моли се за прошка. А след това трябва да си признаеш.
38.
Трябва да намеря Лучио и Минято. Можем още тази вечер да прекратим делото срещу Симон. Крача към къщи по притихналите улици на Ватикана. Новината от изложбата още не се е разчула. Или пък тези добри римокатолици са узнали, че са отстъпили плащаницата, и сега чакат да видят какво ще им поднесе утрешният ден.
Когато се връщам, чувам смеха на Мона и Петрос зад вратата на брат Самуел. Не им се обаждам. Влизам в тъмния апартамент. Нито Минято, нито Лучио ми отговориха, когато им позвъних. Дори Диего не вдига телефона в двореца.
Сядам на масата в кухнята и чакам. Разкопчавам расото си. Затворя ли очи дори за миг, мракът се изпълва с мисли за Уго. Със спомени за него. С признателност за това, което направи възможно тази вечер. Утре милиони хора, които не го познават, ще научат, че създателят на изложбата на Йоан Павел е бил убит, докато е сбъдвал мечтата на папата. И ще го мислят за светец. За герой. А той не искаше да има нищо общо с обединението на Църквите. Ала ако беше тук тази вечер, може би щеше да разбере.
Крехка надежда започва да пуска корени в мен. Опитвам се да не ѝ обръщам внимание, но колкото по-дълго мълчи телефонът, толкова повече расте надеждата. Вероятно Симон е свободен. Сега, когато изложбата постигна целта си, може би Лучио и Минято са отишли да го доведат у дома. Прогонвам тази мисъл и си търся работа из апартамента. Но Мона е измила съдовете, а стаята на Петрос е разтребена. Набързо вземам душ, за да отмия каквото е полепнало по мен от срещата с Майкъл. И после, точно след като съм се преоблякъл, чувам почукване на вратата. Бързам да отворя на Мона и Петрос.
На прага ми стои човек с побеляла коса, с тъмен костюм и вратовръзка. Не е мой съсед. Никога преди не съм го виждал. Но той ме гледа така, сякаш лицето ми му е познато.
— С какво да ви помогна? — питам.
— Отец Андреу?
Дълбоко в гърлото ми се лумва пламъчето на тревогата.
— Александрос Андреу? — повтаря той.
Александрос. Името на официалните ми документи.
Държи нещо в ръка. Плик.
— Да, аз съм. Моля ви, кажете ми какво става.
Той ми подава плика. На него с релефни букви пише ПАПСКА КАНЦЕЛАРИЯ. Над думите се вижда гербът на Йоан Павел. Този мъж е един от частните пратеници на папата.
— Какво е това? — промърморвам.
Но пратеникът казва само:
— Трийсет минути преди аудиенцията ви отпред ще ви чака кола. — И се покланя леко. — Лека нощ, отче.
После се обръща и си тръгва. Разкъсвам плика. На картичката вътре пише:
ПРИЗОВАН СТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ЗА КЛЕТВЕНИ ПОКАЗАНИЯ В 10 4.
Сърцето ми се разтуптява бясно. Не разбирам. Като защитник на Симон не мога да бъда свидетел на процеса му. Явно правилата са се променили. Папата е над закона.